Ръкописите наистина не горят!

Разговор с Румяна Пашалийска

бр. 4/2019

Госпожо Пашалийска, Вие сте един от съставителите на „1943. Антология за деца”. Изданието много нашумя, беше отличено и с наградата на АБК „Златен лъв“. Но ще Ви помоля да разкажете за читателите на „Литературен вестник“ как се роди идеята за публикуването на тази антология.

Да, доста неочаквано „1943. Антология за деца” придоби толкова голяма популярност, че учуди и нас, съставителите. Още когато се появи, книгата получи широка разгласа в електронните и печатните медии, имаше късмета да бъде харесана и търсена от четящата публика, излязоха положителни критически отзиви, а в края на миналата година Асоциация „Българска книга“ ни присъди и Голямата награда „Златен лъв“ – „за оригинален съставителски проект с принос към историята на българската литература“.

Новоиздадената антология за деца всъщност представлява реконструкция на един неосъществен проект на Дружеството на детските писатели. Може би е интересно да кажем няколко думи за това дружество, учредено на 15 март 1931 г. с пръв председател Ран Босилек, което в последвалите години присъства много активно в културния ни живот. Писателите – членове на дружеството, постоянно пътуват из страната с литературни четения; организират националните тържества за Деня на народните будители и Деня на детето; грижат се за обогатяване на детските библиотеки; създават детска театрална школа с ръководител Николай Фол; въвеждат излъчването на „Детски час” по Радио София; уреждат юбилейни чествания на своите членове и ги подпомагат материално; отпечатват афиши и листовки, редактират списания, издават книги и антологични сборници с творби за деца.

През 1933 г. дружеството съставя и отпечатва детската антология „Огнище”, която има голям успех. Десет години по-късно ръководството на дружеството отново предприема издаването на една голяма антология на детската литература. За тази цел изпраща циркулярно писмо до своите членове и изисква от авторите, в срок до 1 януари 1944 г., да изпратят по един хубав портрет, био-библиографични бележки и автограф, написан с туш или черно мастило.  На „стихотворците“ се определя да изпратят най-много по 5 стихотворения, а на „разказвачите“ – разказ до 4 страници.

В края на 1943-та в дружеството членуват 99 български писатели. Повече от половината от тях веднага откликват на писмото и изпращат в искания срок творбите си, придружени от оригинални снимки, биографични бележки и автографи.

Но в условията на война и разруха, голямата бомбардировка над София на 10 януари 1944 г. разпръсква писателите, които се евакуират из провинцията. Общественият живот е разстроен, учениците в София и на много места в провинцията нямат учебни занятия, на книжния пазар не се намира хартия. През есента на 1944-та в България е извършена насилствена промяна в държавната власт, известна като Деветосептемврийски преврат.

Като отчита настъпилите „обществено-политически промени от политически характер“, Управителният съвет на дружеството все пак декларира, че ще се опита да издаде антологията при първата настъпила възможност…

Такава възможност тогава очевидно не е настъпила и на това мащабно издателско начинание не е било съдено да бъде осъществено…

Но ето че в Дом музей „Ангел Каралийчев” сред богатия архивен фонд на писателя в продължение на дълги години се съхраняват и няколко обемисти папки с архива на Дружеството на детските писатели. Там бях щастлива да попадна на  оригиналните материали, изпратени от авторите на замислената, но недописана и неиздадена антология. Споделих откритието с литературния изследовател Петър Величков и така се роди идеята тези творби, потънали в забвение повече от половин век, най-сетне да видят бял свят.

Преди антологията да се превърне в издателски и книжовен факт, преди да мине през вещата редакторска ръка на Марин Гинев и през талантливото графично оформление на Бояна Павлова, падна доста работа, окачествена от някои като „литературна археология“. Достигналите до нас ръкописи бяха в насипно състояние и съдържаха стихотворните и прозаичните текстове на 68 български писатели. За някои от тях липсваха био-библиографските бележки и портретните им фотографии. Освен прецизно да разчетем оригиналните ръкописи, трябваше доста да се поровим, за да намерим макар и оскъдна информация за по-малко известните автори. Не беше лесно да издирим и техни наследници, с помощта на които възстановихме изгубените във времето оригинални материали. Трябваше да намерим и подходящия начин за тяхното подреждане и представяне, да прехвърлим голям масив от периодични издания, за да снабдим антологията с автентични илюстрации към творбите на включените автори.

Интересно и вълнуващо беше това „пътуване във времето“.

Не можехме да бъдем съвсем категорични, но допускахме, че значителна част от антологията съдържа последните неизвестни детски творби на тези автори, запазени по щастлива случайност в архива на Дружеството на детските писатели.

С този опит за реконструкция на неосъщественото издание целяхме да коригираме една литературна и житейска несправедливост, която беше лишила не само съвременните деца, а поне три поколения читатели от една добра детска литература, поднесена естествено, с много хумор и на чудесен български език. Искахме да възкресим имената и образите на автори, създали значимо литературно наследство и потънали в забрава по извънлитературни съображения, да възстановим прекъснатите нишки на една литературна приемственост.

С това се надявахме да прибавим поне едно парченце към мозайката, съставляваща духовния облик на едни отминали, преломни времена…

Ние знаехме защо правим тази антология, но трябваше да намерим и съмишленици, които да убедим да осъществят изданието, без да са много сигурни в пазарния му резултат. Намерихме такъв съмишленик в лицето на г-жа Йоана Томова от издателство „Просвета“. Очевидно заинтригувана, тя дойде в музея да разгледа материалите, повярва в нашия проект и пое финансовия риск да го издаде.

 

Вие сте литературен историк с поглед към процесите, нещо изненада ли Ви в тази антология? 

Сред тези 68 автори, изпратили творбите си в края на 1943 г., виждаме вече известни и утвърдени творци в националната ни словесност, оставили класически ценности в нашата детска литература. Такива са Дора Габе, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Славчо Красински, Димитър Пантелеев, Лъчезар Станчев, Емил Коралов, Калина Малина.

Наред с тях в антологията присъстват – и то с качествени творби – много слабо познати или съвсем неизвестни автори  като Неделчо Тинчев, Димо Оцетаров, Драго Попов, Ненчо Савов, Богдана Стайкова, Христина Стоянова, Георги Сърненски, Цветан Струмски, Евдокия Обрешкова, Санда Йовчева, Вера Бояджиева-Фол, Коста Домусчиев, Светослав Камбуров – Фурен и много други.

Това наистина беше изненадващо – не само за широката публика, но и за литературно осведомените лица.

Но една национална литература не се изгражда само от големите й класици.

Възстановяването на имената и образите на по-малко познати писатели заедно с неизвестните им творби обогатява нашите познания и представи за литературните факти и процеси. Вярвам, че те ще предизвикат интереса и на литературните изследователи, които се занимават с историческия развой на детската литература като пълноценна част от националната ни книжнина.

 

Ако можехме да връщаме времето назад и за миг да си представим, че превратът на 9 септември не се беше случил, как смятате, че биха продължили творческото си развитие някои от авторите в тази антология? И известните, и по-малко известните.

Оше на 6 октомври 1944 г. Министерството на пропагандата публикува Списък на фашистката литература, подлежаща на изземване. В “Черния списък”, както разговорно са го наричали навремето, попадат и членове на Дружеството на детските писатели, между които Фани Попова-Мутафова, Димитър Шишманов, Йордан Стубел, Светослав Камбуров – Фурен, Змей Горянин, Славчо Красински, Никола Никитов.

Започва прочистване на редовете от „инакомислещи” творци, които не пригаждат творчеството си към изискванията на новия соцканон, а отстояват своите теми и своята нравственост в творческото и гражданското си поведение.

Подменен е и ръководният състав на Дружеството, а през 1946 г. то е разтурено и се слива със Съюза на българските писатели. След проведената „чистка” дружеството продължава да съществува в намален състав като Секция на детските писатели, под общото председателство на Людмил Стоянов.

В тези тежки времена на репресии и страх всеки решава сам за себе си каква позиция да заеме. Изправени пред мъчителната дилема „да имаш или да бъдеш“, мнозина писатели я разрешават в полза на „имането“. Други остават верни на своята писателска съвест и на човешката си нагласа. Книгите на тези автори се изземват от библиотеките, изчезват дори от каталозите. Забранено им е да публикуват свои творби, лишени са от средства за препитание, а някои от тях са арестувани и изправени пред различни състави на Софийския народен съд.

След като излежават присъдите си, имената им дълги години са подложени на умишлена и пълна забрава.

Отнето им е най-важното за един писател – правото да общува със своите читатели,  но те продължават да пишат „за чекмеджето“…

Когато преди години прочетох славното изречение на Михаил Булгаков „Ръкописите не горят!“, помислих, че това е величава и ефектна литературна метафора…

Сега, като стар и препатил архивист, вече зная, че това е живата истина. Непрекъснато се убеждавам, че когато оригиналът има литературни качества, но е унищожен, някъде непременно остава копие. Ако и то се затрие, някой се е потрудил да го препише. Ако и преписът се изгуби, след години го срещаме отново, цитиран в друг текст. Сетне пак се появява, цитиран „от втора ръка”…

Ръкописите наистина не горят!

Веднъж откъснали се от своя автор, те вече не се влияят от славословията или отрицанията на своето време, не зависят нито от политическата, нито от художествената конюнктура в тогавашния исторически момент.

Когато съдържат важни човешки и творчески истини, те заживяват свой собствен живот, който продължава далече извън времето, в което са създадени.

Ако погледнем назад в отминалите времена, ще осъзнаем, че те много щедро ни изпращат своите поуки и послания. Ще разберем, че литературният живот и литературният процес са две съвсем различни неща. Ще видим, че някои кресливи и нашумели литературни имена не винаги устояват на проверката на времето.

 

Какво отличава писането за деца през 1943 г. от писането за децата днес? 

Един по-ляво настроен читател (слава Богу беше единствен!) изказа мнение, че сме издали „царска антология“, че сме представяли живота през 40-те години като красив и безоблачен.

Веднага трябва да кажа, че сме били далече от мисълта безкритично да идеализираме това време, което безспорно е било много тежко – и за управляващите, и за обикновените хора.

От декември 1941 г., след като сме се присъединили към Тристранния пакт, България вече е във война с Великобритания и САЩ. Населението търпи недоимък и лишения, от пазара изчезват продуктите от първа необходимост, вилнее черна борса, зачестяват политическите убийства. На 28 август умира Цар Борис III и внезапната му кончина  покрусява цялата страна. Като съюзници на Германия, от края на 1941-ва и особено в началото на 1944 г. страната ни нееднократно е подлагана на тежки бомбардировки, като само в София са убити стотици граждани и са разрушени над 12 хиляди обществени и жилищни сгради.

И точно в този момент българските писатели поемат ролята на невидими посредници между децата и трудния, неуютен живот, който ги заобикаля. Творбите в тази антология разкриват пред малките българчета красотата на нашата природа и богатството на традициите ни, внушават им любов към родната земя. Говорят им колко е важно човешкото приятелство и взаимопомощ, учат ги да обичат животните и да бъдат милостиви към тях. Възпитават ги в стремеж към красивото и духовното, в честност и трудолюбие, във вярата, че доброто и справедливото винаги побеждават…

В условията на все по-отчетливи социални различия писателите ги приканват да бъдат състрадателни към бедните и онеправданите, внушават им, че стойността на човека не се измерва с неговите материални притежания, нито с покупателната му способност…

С реални сюжети от детското ежедневие те насърчават малките читатели да бъдат по-добри и благородни, създават у тях нравствен модел на поведение, възпитават характери.

Затова ми се струва, че освен със своя образователен и информационен пласт тази антология е важна и с нравствените си послания.

Защото и днес живеем в трудно време. В съвременното ни нелеко лично и обществено битие, когато доброто и злото отново са разделени от тънка граница, когато примитивното и бездуховното понякога взимат връх, когато пак има унизително бедни и приказно богати, а обществото ни страда от остър дефицит на справедливост, ние имаме нужда от такива текстове с техните прости човешки послания.

Интересът на читателската публика доказва, че макар и закъсняла с повече от седем десетилетия, антологията се оказа една „навременна книга“.

И сега имаме чудесни автори, които пишат за деца, но те има още какво да научат от своите предходници. Тяхна задача е да помогнат на децата да оставят от време на време таблетите и да се завърнат към хубавата българска книга. Само там те ще намерят и смисъл, и духовна сила, за да отстояват и те един ден, на свой ред, трайните човешки ценности.

Може би е интересно да се знае, че още през 1920 г. министър Стоян Омарчевски е внесъл в Народното събрание текста на Закон за насърчение на детската литература, който неизменно е функционирал до 1944 г.  Според него книгите и периодиката за деца не трябва да включват неморално и партийно съдържание, да не провокират разделение, омраза, ненавист и ожесточение сред децата. Българската книга за деца е била  издавана само с разрешение от Министерството на народното просвещение, с изричното изискване  да бъде с  “изящна външност”, както и да бъде освобождавана от данъци.

 

Кажете малко повече и за илюстрациите в антологията. Много ли се е променил дизайнът спрямо днешните ни вкусове?

Тук ме улучихте право в сърцето! Признавам, че съм пристрастна към темата за оформлението и графичния дизайн на книгата. Винаги съм имала мнение по графичното и пространственото оформление било на книги, било на  авторските ми литературни изложби и съм се стремяла да работя „глава до глава“ с художниците.

Е, имало е и разногласия, и спорове, но само така според мене може да се създаде продукт, който да удовлетворява и двете страни.

Всяко ново време идва със своите естетически вкусове и „моди“ и с тези нагласи създава визуалната среда и художествения продукт на своята съвременност.

През 30-те и 40-те години на миналия век в книжовната продукция за деца се наблюдава необикновено оживление. Появяват се многобройни  детски вестници, списания и книги, оформяни и илюстрирани от най-видните ни художници. Сред тях изпъкват имената на Илия Бешков, Илия Петров, Сирак Скитник, Стоян Венев, Дечко Узунов, Иван Пенков, Георги Атанасов и Вадим Лазаркевич, които участват равностойно в най-доброто, създадено в българската литературна класика за деца.

Да, днес доста се е променило оформлението на книгите, чувствително се е променил графичният им дизайн… но не съм сигурна, че това винаги е за добро. Отричайки художествените практики на миналото, новите графични решения рядко вървят по линията на „надграждането“ и не винаги дават уникален художествен израз на прочетеното… Липсва индивидуалната творческа интерпретация на текста, която не „илюстрира“, а създава самостоятелен и равностоен художествен продукт. Изкуството на книгата сякаш започна да се съобразява и да прави реверанс предимно на масовия потребителски вкус. На пазара все повече се появяват еклектично оформени, агресивно-лъскави корици, повлияни от чужди шаблонни образци. Това, което навремето се е постигало с традиционните средства – молив, туш, перо, акварел, пастел… сега е заместено от виртуалните способи и компютърните технологии. Да не говорим, че често се срещат и някакви „засукани“ шрифтове, които, освен че са неестетични, направо се затруднява тяхната четивност. Кой сега си спомня за елегантния „Багрянински шрифт“, получерното латине, който поетесата избира за всичките си книги, излезли преди Девети септември?…

Разбира се, и днес работят талантливи, предимно млади художници, чиито графични идеи не илюстрират текста първосигнално, а радват окото със своя интелигентен и умен прочит, в хармонично единство с автора на книгата.

Много харесвам Кирил Златков, Капка Кънева, Регина Далкалъчева, Виктор Паунов, Александра Гогова, Дамян Дамянов, Тоня Горанова (сигурно пропускам и други) и разбира се – неподражаемата Яна Левиева, определяна като „най-големия талант в българския графичен дизайн“, която ни напусна така рано…

Първоначално бяхме замислили и си представяхме антологията като многоцветно издание, напомняща за красивите и пъстри детски книжки, които едно време са били най-голямата радост за децата.

Искахме да я снабдим и с повече автентични документи и фотографии, които да помогнат на съвременния читател да се потопи в духовната атмосфера на онези времена, когато животът не е бил така забързан и напрегнат, а детството на нашите дядовци и баби е било по-весело, по жизнерадостно и по-смислено. С тази идея събрахме и подготвихме много материали… но по финансови съображения те не бяха включени и антологията беше издадена черно-бяла, в цвят е само корицата.

Бяхме близо до отчаянието, като видяхме първоначалния макет, който беше много далече от нашия замисъл. Но младата художничка Бояна Павлова „спаси“ изданието с талантливите си графични решения, с необичайния и атрактивен формат, със стилната цветна корица, която напомня корицата на първата антология „Огнище“.

 

Как определяте дейността на Дома музей „Ангел Каралийчев“? Кои са акцентите в нея?

Както е известно, през 2012 г. вследствие на административно-структурни промени Домът на детската книга беше закрит и Дом музей „Ангел Каралийчев“ премина към Националния дворец на децата. Аз постъпих на работа като уредник в Каралийчевия музей точно когато той отново се подготвяше да отвори врати след едно продължително прекъсване. В споменатите условия на закриване на институцията музеят, меко казано, беше загубил своя представителен вид и се нуждаеше от спешни ремонтни действия. За чест на новото ръководство трябва да кажем, че то предприе незабавни мерки за възстановяване на неговото физическо състояние и музейната му функция, в които имах честта и аз да допринеса с уменията си на литературен архивист и музеен специалист.

За тези, които не са идвали в Каралийчевия музей, бих искала да кажа няколко думи за този благороден дом и обстановката, в която големият писател прекарва последните 15 години от живота си.

Жилищната кооперация на бул. „Васил Левски” № 60 е построена през 1956 г. на мястото на разрушената от бомбардировките родна къща на съпругата на Ангел Каралийчев – Вела Ушева. Дотогава Каралийчеви цял живот живеят по квартири и този апартамент е първото им собствено жилище, което се състои от хол-дневна, работния кабинет на писателя, спалня, кухня с трапезария и сервизни помещения. Подреден с много любов и художествен усет от Вела Каралийчева, уютният Каралийчев дом станал едно от любимите места за срещи и творчески общувания на изтъкнати писатели и художници. Оригиналните, украсени с дърворезба мебели, изработени от известен клисурски майстор, живописните картини и графики от големи български художници, старинните украшения, накити и шевици – всичко това създавало необикновената атмосфера, която привличала видните представители на нашата художествена култура.

През 1974, пет години преди да напусне този свят, Вела Каралийчева прави завещание, с което предоставя безвъзмездно на Министерството на просветата семейното жилище, заедно с пълната мебелировка, архива на писателя и личната му библиотека. По силата на нейната дарителска воля семейният им дом се превръща в музей „Ангел Каралийчев”, който отваря врати за посетителската публика през 1980 г.

Днес Дом музей „Ангел Каралийчев“ е в отлично състояние и отново набира обществена популярност. Безценно наше притежание е богатият архив на писателя, класиран в повече от 100 кутии, които обемат над 30 хиляди листа и съдържат неговите оригинални ръкописи и фотографии, документи и кореспонденция. Личната библиотека на Ангел Каралийчев съдържа повече от 7000 тома книги и ценни периодични издания.

Музеят активно се посещава от ученически групи от София и страната, от много граждани. С материалите от архивния фонд и библиотеката работят литературни изследователи и писатели, издатели и журналисти. Всяка година идват и студенти по съвместните ни програми със Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Безспорно най-многобройните посетители са малките деца и ученици, които идват в музея съобразно учебните си програми. Когато Каралийчевият музей беше включен като дестинация в „Походът на книгите“, организиран ежегодно от Асоциация „Българска книга“, настъпва истинският наплив. Тогава през музея преминават стотици деца, на които „прожектираме“ и дигитална презентация за писателя и неговия музей, изградена от богат масив оригинални материали.

Създадохме и национален конкурс „Вълшебният свят на Ангел Каралийчев“, в който участват деца от цялата страна със стихотворни и прозаични творби и с детски творби на изобразителното изкуство по мотиви от творчеството на писателя. Тази година конкурсът ще отбележи осмото си издание, но интересът към него не намалява. Прави впечатление, че творбите на Ангел Каралийчев, писани през 30-те и 40-те години на миналия век, продължават да вдъхновяват и днешните деца, които умело ги интерпретират съобразно реалиите на съвременния живот.

Дом музей „Ангел Каралийчев“ може да бъде разгледан и виртуално през Google map Museum:

https://www.google.bg/maps/@42.687409,23.328115,3a,52.5y,266h,90t/data=!3m5!1e1!3m3!1ss_4aBW8xfwkAAAQfDPGNhw!2e0!3e2!6m1!1e1

 

Предполагам, познавате относително добре интересите на днешните деца. Какви книги харесват и четат те?

Право да ви кажа, не разполагам с някаква достоверна статистическа информация относно читателските предпочитания на днешните деца. Пък и не вярвам в  характеристиките, с които се квалифицират масови общности като например: „българският народ“, „това поколение“, „днешните деца“…

Вярвам в индивидуалностите. Всеки път с удоволствие записвам за посещение големи групи, но много се радвам и на „единичните посетители“, които не са доведени под строй, а проявяват специален интерес по собствени духовни и душевни подбуди.

Разбира се, имам впечатления от днешните деца, които идват в музея. Контактите ми с тях са много интересни и зареждащи. Но децата са много различни. Веднага се забелязват кротките и много знаещи „отличници“, безразличните „непукисти“, които не наблягат на четенето, отдалече се разпознават и палавите „бунтари“. Обикновено нахлуват шумно и бъбриво, и всички държат телефоните в ръка. Любезно ги каня да се чувстват „на гости“ на Ангел Каралийчев и да се разполагат навсякъде, освен на стола на писателя в работния му кабинет. Малко се стряскат, като им кажа да си изключат телефоните. Обяснявам им, че думата „музей“ идва от старогръцкия „Музейон“ (Храм на музите), сиреч мястото е не по-малко важно от театъра, киното и операта, където е задължително телефоните да бъдат изключени. Види се, това им прави огромно впечатление, защото притихват и се вторачват в мене. Тогава виждам едни очи, които блестят от ум и любознателност, но виждам и други, които гледат с досада или дори с пренебрежение, нетърпеливи да подхванат отново телефоните. Накрая следват въпросите. Най-интересните въпроси са ми задавали „бунтарите“, а понякога и т.нар. „деца със специални потребности“…

Малката ми морална победа настъпва, когато ги изпращам и насочвам към изхода, а те се бавят, не искат да си тръгнат и все гледат отново да се върнат и пак да питат нещо…

Има ли някакъв нов проект, над който работите?

Да, имам доста проекти, които си стоят в различна степен на завършеност. Но през тази година трябва най-после да излезе книгата за творческите приноси и голямото човешко приятелство между Владимир Василев и проф. Боян Пенев, която подготвям от доста време въз основа на стотина писма и голям брой документални материали.

 

Разговора води: АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

 

 

Реклами