Предпочитам бандата на възрастната мисис Бидълбокс

Разговор с Петя Кокудева

Франческа Земярска.: 2018 г. е една окръглена и безспорно продуктивна година за Вас – в началото й излезе първата част на „Лупо и Тумба“, а в края – втората. Между тях се случи и преиздаването на първата Ви книга „Лулу“ и наградата „Христо Г. Данов“ в раздела „Издание за деца“. Каква е равносметката от 2018 г. и какво предстои през 2019?

Петя Кокудева: Тази година бе щедра към книгите ми. „Лупо и Тумба” излязоха в превод на немски благодарение на издателство еta Verlag. И за първи път гостувах на деца в чужбина – бях в Люксембург, после в Германия, а накрая и в Украйна.
На първи януари 2019 обаче получих най-хубавия подарък: писмо от непозната, една българска майка. Момченцето й почти не говорело и отказвало да му четат до близо 3-годишно. Бутало книгите настрана. Жената се отчаяла и си мислела, че детето й няма да проговори. Един ден отишла в любимата си книжарница, решена да направи още един опит. Избрала му „Лупо и Тумба”. Пише ми как за първи път я сковал ужасен страх дали книгата ще му хареса, защото ако не – това щяло да бетонира опасението й, че момченцето няма да заобщува нормално. Надявала се той да й позволи да му прочете поне едно изречение. Прочела му цялата книга. А на другия ден той я взел отново. След този момент нещата се променили и тя успяла да му прочете доста книги. А сега казва, че вече е бърборко! Мисля, че този имейл беше голямата награда за мен от изминалата година.

 

Ф. З.: Вие имате много специален начин да се обръщате към една детска публика, както в книгите, така и в живите срещи с деца. Каква е магическата Ви съставка?

П. К.: Ако им е интересно, е защото разказвам единствено за неща, места и теми, които мен много живо ме вълнуват – и то като човек, а не като пишещ. Затова на срещи се паля, кокоря, ръкомахам, ръмжа, падам, ставам. Няма да ме видите седнала на среща с деца. Не искам да уча децата, ами просто да им споделя какво мен ме е удивило, какво ми се е случило – и да видя те как реагират. Искам разговор – най-обикновен. Нямам други, по-мащабни цели. Обикновено, ако нещо има силата искрено да развълнува теб, вероятно може да го направи и с други.

 

Ф. З.: В предишното си интервю за ЛВ [бр.7/2018] казвате, че поезията е централна за Вашето писане. „Лупо и Тумба“ обаче е първата Ви книга в проза. Какво е мястото на поезията в нея?

П. К.: Интересен въпрос, над който съм мислила и аз. Доколкото поезията е неочаквана, латерална, тя прилича на начина, по който децата конструират смисъл. Моите герои – като децата и поетите – се мъчат да извлекат смисъл и порядък от обикновеното и ежедневното: от праха по картините, от морковите, от схванатия врат… В повечето случаи това е смешно и абсурдно, но пък повдига духа.

Ф. З.: Редактор на първите Ви три книги е Екатерина Йосифова, а на двете части на „Лупо и Тумба“ – Надежда Радулова. Какъв беше процесът при съвместната Ви работа с тези две български поетеси?

П. К.: И с двете съм имала радостта да работя на живо – да седнем, да говорим с часове, да задраскваме, след седмица пак – в някое кафене, и така… На итерации. Те ми дават насока какво не е наред и от каква гледна точка, а после си отивам вкъщи и мисля как да го подобря (понякога го влошавам, хаха). Безкрайно съм им благодарна за срещите – най-вече в човешки план, като общуване и среща на характери. Писането е чак след това.

 

Ф. З.: Лупо и Тумба са герои, които преобръщат обичайния ритъм, разколебават първичните, донякъде механични, асоциации и стимулират въображението на читателя. Лекотата, с която могат да се справят с всеки въпрос-ситуация ги прави живи и интересни както за детска аудитория, така и за една по-зряла публика. Какво обаче е свойствено в писането на детска литература?

П. К.: Чисто статистически, в повечето детски книги – за тъжните, важни и сериозни неща се говори по смешен, умишлено нелеп начин. А великите дела биват вършени я от тиквичка, я от мишок, я от прадядо. Това на мен ми е страшно на сърце по простата причина, че да можеш да се смееш, когато ти се реве, ми се вижда като божествено умение. Затова и харесвам автори като Илия Бешков и Ромен Гари, а също скандинавско кино.

 

Ф. З.: Бихте ли определили Лупо и Тумба като сдвоени персонажи, като например Дон Кихот и Санчо Панса, Карлсон и Дребосъчето, Ян Бибиян и Дяволчето Фют? Какво дава единият на другия?

П. К.: Лупо и Тумба са пряко изражение на моя огромен афинитет към удоволствието от живия разговор. Като малка, отгърнех ли книга, почвах стремглаво да търся тиренцата за пряка реч. Затова и обичам да чета интервюта. Обичам опозицията на мисли, танца на гледни точки, споровете. Диалогът е най-живата част на текста. Това си дават двамата герои – разговор. Пък и мисля, че на децата днес много им липсва този житейски жанр.

 

Ф. З.: Мислили ли сте Лупо и Тумба да прескочат в друга медия – например в анимационно филмче? Какво дава и отнема съвременната анимация на детското въображение?

П. К.: Имам усещането, че са драматургично подходящи за театър или анимация, да. Иначе, анимацията сама по себе си нищо не отнема (аз съм й голям почитател!, особено на стоп-моушъна) – всичко зависи от това как е направен един филм. Ако е на Адам Елиът примерно или на студио Гибли, най-вероятно е по-смислен от стотици детски книги, взети накуп. Ето новият френски филм за Астерикс и Обеликс е разкошен – изящно направен, със стегнат, интересен сюжет, с чудесни – хем разсмиващи, хем философски диалози.

Ф. З.: Има текстове като „Пътешествията на Гъливер “ на Джонатан Суифт и „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичър Стоу, които са остро политически, но с течение на времето са се превърнали в детска литература. При Вас като че ли е обратното, през литературата за деца Вие засягате сериозни проблеми на днешното. Как виждате разликата между тези две форми?

П. К.: Аз не съзирам разнобой между сериозните теми и литературата за деца. Ако трябва да съм честна, в някои детски книги важни теми са обгледани по-находчиво и прямо, отколкото в редица книги за възрастни. Например в една моя любима детска книга героят се намира в корема на вълк и казва: „Това, че съм погълнат, не значи, че съм изяден!” Какъв по-изобретателен възклик към поражението? В друга пък се разказва за щастието като лисица върху люлка. Харесвам идеята за щастието като люлка – люлката е движение, тя не може да седи само във възходящо положение. В книгата за Крал Матиуш на Януш Корчак пък си има съвсем буквална политика – на малкия Матиуш му се налага да стане крал.
Изобщо в детските книги изобилства от чудесни идеи – задълбочени, изобретателни, красиви, социално ангажирани. Разбира се, говоря за детската литература, която намирам за добра, а не просто за entertainment, създаден по предсказуем модел, с цел главно мърчандайз и печалба.

Ф. З.: Запозната ли сте с инициативата „Книговище“ на Десислава Гаврилова, Яна Генова и Искра Джанабетска-Кавалджиева? Какво мислите, че може да се направи, за да се събуди и поддържа желанието на децата за четене?

П. К.: Да, чувала съм за Книговище. Смислена идея (впрочем, с подобна концепция е дългогодишната инициатива „Забавното лятно четене”, на която много детски писатели са посланици).
Колкото до децата и четенето, нека ви дам един пример. Какво правят децата, когато им четем? То няма миг покой: непрекъснато ни прекъсват, само питат: „Ама защо стана така? Ама той защо направи това?”. Тоест, децата имат неутолимото желание да превърнат четенето в разговор. Защото разговорът е проява на внимание и уважение към другия. Никой не иска просто да чете (за какво? за да стане умен!?!). Всички искаме да ни обърнат внимание, някой да ни обясни, да ни отдели време. Това мисля, че може да събуди интерес към четенето: когато децата го припознаят като възможност за общуване и взаимност, а не за някакво познание свише, мегаум, което на тях изобщо не им е важно.

Ф. З.: Част ли сте от бандата на Пипи, която се е зарекла никога да не порасне?

П. К.: Предпочитам бандата на възрастната мисис Бидълбокс (от любима детска книга), която изпича мрачния си ден на вкусен кекс и го изяжда с кеф. Харесвам порастването, не се прехласвам по детството.

Разговора води Франческа Земярска

Реклами