Нужно е не вдъхновение, а търпение

Разговор със Сотир Гелев

Новата Ви книга „Как Лора се научи да брои до десет” поставя акцент върху знанието, любопитството и емпатията и обмена между тях. Какво искате потенциалните й малки читатели да научат от нея?
Когато започнах да работя над книгата, не съм се стремил да науча някого на нещо. Героинята ми Лора е дете, а любопитството и стремежът към нови знания и умения е един от основните инстинкти в детството. Книгата няма за цел да научи някое дете да брои (въпреки че е възможно и това да се случи). Предполагах, че читателите на тази история вече могат да се справят с броенето и за тях ще са интересни приключенията на Лора. Надявах се, че тези приключения ще им подскажат, че е хубаво човек да е любопитен и да не се страхува от новите неща, които му се случват. Ако тези идеи им допаднат, бих бил повече от доволен.

Кое продиктува решението Ви илюстрациите да са семпли – решени само в няколко цвята?
Искаше ми се да направя старомодна книга. В нея няма оформителски и полиграфски хватки, а само илюстрации и текст, които са композиционно балансирани. Опитах се да се върна във времето, когато илюстраторът беше много ограничен от възможностите на полиграфията и беше нужна изобретателност, за да се постигне добър краен резултат.
Илюстрациите са създадени на принципа на линогравюрата и самата технология предопределя по-опростена рисунка и малко цветове. Спрях се на тъмнокафяво и бронз. Златният бронз е рискован избор, но аз си спомних едни илюстрации на Асен Старейшински, които много харесвах като малък и идеята ми се стори добра. Линогравюрата не понася шмекеруване и съвременната технология не помага особено много, въпреки че ускорява процеса. Не си мислете, че имам нещо против възможностите на технологиите, аз самият ги използвам непрекъснато в работата си, особено в киното. Единственият негатив, който виждам в тях, е, че те могат да направят художниците лениви, и то в най-ранния етап от работата им върху дадена задача. Това, разбира се, не се отнася до всички.

Има ли прототип малката Лора? Какъв е процесът по измислянето на Вашите герои и откриването на техния уникален глас и образ?

В деня, в който се замислих сериозно какво име да дам на героинята си, на моя колега Боби Димитров се роди дъщеря, която кръстиха Лора. Това опрости моята задача. Впоследствие тяхното семейство даде имена и на останалите персонажи в книгата.
Измислянето на героите е по-скоро процес на изграждане. Опитвам се да си представя външния вид, комбинирам черти на характера, които смятам, че отговарят най-добре на драматургичната задача, която има даденият персонаж. Предполагам, че всеки автор подхожда по този начин. При мен това е доста дълъг и несистематичен процес, но е важен, защото оформянето на характера на героя до голяма степен предопределя сюжета, който е план (понякога доста подробен, друг път не толкова) до момента, в който не си изясня какви са героите. Когато героят започне да действа и говори, аз го оставям да прави почти каквото си иска, само го подбутвам оттук-оттам, за да не напусне линията на сюжета.

Защо решихте женската котка да се казва Сергей Есенин? Какво означава сблъсъкът между женския пол на котката и мъжкото й име?
Преди трийсет и няколко години един мой приятел, Андрей Слабаков, имаше котка, която носеше това име. Аз нямам някакво специално отношение към този руски поет, но харесвам котките и се старая да не се отклонявам от историческата истина. Освен това съм забелязал, че внасянето на парадоксални елементи помага на една история да звучи достоверно. А сблъсъкът, за който питате, означава само, че често лепим етикети върху неща, с чието съдържание не сме запознати добре.

Споменавали сте, че планирате да направите продължение на историите с Лора. Следващата книжка ще носи заглавието „Как Лора се научи да чупи орехи”. Какво Ви носят героите, които създавате и развитието на техните характери в серия книжки?
Много ми се иска да напиша и илюстрирам продължение и ще се заема с него при първа възможност. С чупенето на орехи всеки от нас има горчив опит, така че според мене това е важно умение. Разказването на различни истории с един и същ персонаж е естествен процес, а историческите му корени датират от дълбока древност. Той е породен също и от мързел – защо да измисляш нов герой, като вече имаш готов. Особено ако има кръг от читатели, които го харесват. Когато героят е достатъчно добре намислен и притежава черти, които могат да се развият, е нормално да се опиташ да го въвлечеш в нови перипетии и да го накараш да покаже нови страни на характера си.

Повечето Ви проекти имат образователен елемент.  Коя е основната движеща сила в работата по проекти, свързани с деца и подрастващи?
Повечето неща, които правим, са предназначени за деца. При мене това дойде някак естествено още от времето, когато работех за списание „Дъга“. То беше предназначено за деца и на мене ми допадна. Правех това, което харесвам, във време, когато това беше доста трудно (не че сега не е!). И досега все така се случва, че идеите, които ми хрумват, са най-подходящи за детска аудитория. Просто така се получава, никога не тръгвам с това намерение предварително.
Да научаваш нови неща е занимателно. Въпреки ширещото се мнение, аз мисля, че хората обичат да узнават нови факти, харесват да проследяват начина, по който се правят различни предмети, любопитни са към научното обяснение на един или друг проблем или явление. Това важи и за хората, с които общувам и работя, така че проектите с образователни елементи някак естествено се раждат в тази среда.
Освен това, когато проектите ти имат образователен елемент, е необходимо самият ти да се образоваш. Например, когато преди години правехме детските сериали за Националната телевизия „Приказки за физиката“ и „Приказки за астрономията“. Наложи се аз да пиша сценариите за астрономия. Това беше свързано с много четене, защото тогава знанията ми по астрономия бяха на равнището на общата култура, която притежават повечето хора. Разбира се, имах астроном за консултант, но за да напиша сценарий за даден проблем, трябваше сериозно да вникна в материята. За няколко години написах сто и десет сценария.

Тандемът между Вас и брат Ви Пенко Гелев е създал редица общи проекти. Какви са плановете Ви за съвместна работа нататък?
С брат ми работим в близко сътрудничество от много години. С него сме направили няколко игрални, анимационни и документални филма, телевизионни сериали и дори сме продуцирали един балет в Националната опера преди доста години. Правим много неща и поотделно. Преди време Пенко направи поредица от двайсет и два албума с комикси за едно английско издателство, адаптации на класически литературни произведения, предназначени за деца. Прави и илюстрации за книги. Аз пък направих сам един кратък анимационен филм.
Заедно сме направили книгите за Илийчо и Август – два албума с комикси и една книга с разкази. Преди година издадохме „Обикновени разговори“, в която герои са пастирът Никодим и неговият козел. Към нея подходихме малко наопаки, защото първо брат ми нарисува илюстрациите, а после аз написах текстове към тях.
Книгата за Лора е изцяло моя, макар че предложих на Пенко да я илюстрира още преди да започна да я пиша, но той беше зает и се наложи аз да свърша и тази работа.
Имаме планове за още общи книги. Когато сме двамата, работата върви доста бързо. Вече разполагаме с няколко идеи, доста добре разработени, които отлежават и изчакват удобен момент. Не знам кога ще стане това, защото работим над нов проект за пълнометражен анимационен филм. Той ще се състои от три части. В момента сме към края на първата част, намерили сме финансиране и за втората, която ще започнем следващата година. Третата засега ще почака.

На нивото на фантазията каква е разликата между писането и илюстрирането на една книга? Какво Ви вдъхновява при единия и при другия процес?
За мене почти няма разлика между едното и другото. Учил съм се да разказвам истории, докато правех комикси за списание „Дъга“. Когато сам пишеш и илюстрираш книга, съществува удобството да не обясняваш на друг човек какво си искал да кажеш.
За мене беше лесно да пресъздам героите, средата и атмосферата, които си представях, докато пишех. Нещата, които смятах да нарисувам, просто не ги описвах с думи, а това е почти невъзможно, когато илюстраторът е отделен човек, дори да работите в много тясно сътрудничество. При мене текстът е продължение на илюстрацията, а илюстрацията – на текста.
Що се отнася до вдъхновението, това е само хубав израз, но не върши никаква работа. Поне на мен. Нещата, с които се занимавам, обикновено продължават с месеци и години. Не мога да си представя човек, изпитващ вдъхновение за толкова дълъг срок. Обикновено това, от което се нуждая, е търпение.

Любовта Ви към изкуството на комикса е свързано със сп. „Дъга”, а как от разказа на комикса преминахте и към разказа чрез писане? Откъде се зароди тази Ваша страст?
В „Дъга“ започнах с мой сценарий, адаптация на Толкиновия „Билбо Бегинс или дотам и обратно“. Бях принуден, защото не познавах човек, който би могъл да свърши тази работа. Оттогава все така става, че трябва да се напише нещо, а обстоятелствата са такива, че е най-безболезнено аз да свърша тази работа. Нямам нищо против да работя и по чужд сценарий. За „Дъга“ рисувах „Властелинът на пръстените“ по сценарий на Кънчо Кожухаров.
Мисля, че „Как Лора се научи да брои до десет” е първото нещо, за което инициативата си е изцяло моя, а не е свързано с обстоятелства, принуждаващи ме да пиша. Надявам се, няма да си помислите, че съм някакъв мъченик на писането, макар че понякога ми се струва, че е така, особено когато не върви. С удоволствие пиша най-вече сценарии, но когато във връзка с някакъв проект се появи човек, който ще се оправи с писането по-добре от мене, с радост му отстъпвам работата. Обикновено имам достатъчно други неща, които да върша. От друга страна, ако някога стане възможно да се издържам само с писане, като нищо ще му се посветя изцяло.

Коя е революцията, в която се припознавате?
Научно-техническата. В началото на 90-те си купих лаптоп – IBM, модел от края на 80-те, с монохромен зеленикав екран. В момента има музейна стойност, още си го пазя. И на него написах първия си сценарий, който по-късно се превърна в игрален филм.
Начинът ми на работа е такъв, че мога да пиша само на компютър, нещо естествено за хората от компютърната ера. Невъзможно ми е да започна нещо отначало и да го изкарам до края. Обикновено създавам план и разделям това, което пиша, на части. След това работя по всяка част, разбъркано, едновременно, както ми дойде в момента, докато завърша всичко.
Странно, но с „Как Лора се научи да брои до десет” не работих така. Написах я последователно – от началото, та до края.

Разговора води: Франческа Земярска

Реклами