Митът за Гунди, разказан за деца

Когато разказите за един герой влязат във фазата „произведения за деца“, значи култът към него е достигнал най-висшата си степен. Така се случва с паметта за средновековни царе, възрожденски дейци и борци за национална свобода. После социалистическият реализъм инфантилизира разкази за комунистически вождове и герои. Децата в Народна република България израстват с „Разкази за Ленин“ на Зощенко, с „Нашият Ленин“ на Полевой и Жуков, с еднотипно озаглавените две книги „Разкази за Георги Димитров“ – едната от Петър Димитров – Рудар, а другата от Стоян Ц. Даскалов и т.н. Това са в повечето случаи наложени, назначени култове, обслужващи както пропагандата на режима, така и неговия дългосрочен проект за възпитание на нови граждани на социалистическа България.
Култът към Георги Аспарухов – Гунди е от друг ред. Той не само че не е комунистически вожд, но дори не практикува някоя от предпочитаните от режима професии с потенциално героически профил – строител, миньор, военен, космонавт и пр. Въпреки този дефицит, футболистът Гунди за четири години – между 1965 и 1968 г. – става истинска звезда, изключително популярен дори сред нефутболните среди, един от най-обичаните хора в страната. Върху виртуозните му изпълнения на терена и решителните му голове за „Левски“ и за националния отбор се надгражда цялостното му присъствие на красив, скромен и приветлив човек, на спортсмен и толерантен играч, чието обаяние покорява. На 30 юни 1971 г. обаче Гунди загива заедно със съотборника си Никола Котков в автомобилна катастрофа край прохода Витиня. Гибелта в зенита на славата на този 28-годишен футболист за дни го превръща в мъченик и герой, около чието име се разгръща истински всенароден, неофициален и алтернативен (понякога опозиционен) култ, към който комунистическата власт се отнася с неприкрито раздразнение. Погребението на Аспарухов и Котков на 2 юли влиза в българската история като най-масовата проява на траурна почит. И до днес се спори за броя на стеклото се множество – дали са били 150 000 или 550 000. Във всеки случай самият диктатор Тодор Живков се възмущава тогава: „Някои другари твърдят, че такова погребение в България не е имало. 150 000 души не са участвали в шествието при погребението на Георги Димитров!“
Култът към Гунди излъчва заплаха за властта. Постепенно тя се опитва да го опитоми, разрешавайки първата официална биография за Гунди да излезе през 1978 г., а първият документален филм – през 1986 г. След 1989 г. ситуацията рязко се променя: за кратко време се публикуват нови биографични книги за Гунди, започват периодично да се снимат филми, а медиите по юбилейни поводи или без никакви поводи представят епизоди от иначе краткия му живот. Култът към него се освобождава от политическия си залог.
Тъкмо в чест на 75-годишнината на Георги Аспарухов се появи детска книга за него. При това – двуезично издание на български и английски. 17 кратки биографични епизода, представени от Ивайло Кючуков и Райчин Генов, илюстрирани от Николета Карайончева. Авторите са се опитали да следват ключовите събития във вече стабилизирания биографичен разказ за футболния герой. В непосилна конкуренция с информацията и видеоклиповете в интеренет, техният стремеж е митът за Гунди да стане по-близък и по-разбираем за днешните деца, да изглежда житейски насърчителен и нравствено вдъхновяващ. Тъкмо книгата (словото) притежава силата да поучава.
Може би затова една трета (шест) от всички 17 епизода са посветени на детството на Гунди. Това са решаващи моменти на избор и на първоначално „служене“ и „послушание“ във футбола: срещата с първия треньор; вслушването в бащиния завет за стремеж към съвършенство и спазване на дисциплина; проектирането на мечтата на малкото момче да бъде нападател и да вкарва голове; трудно разрешеното колебание между волейбола и футбола. Малките истории показват постепенното усвояване на качества и ценности като трудолюбие, уважение към по-големия и по-опитния, подчинение на интересите на отбора и т.н. – първи стъпала в един поучителен живот. Изобщо в цялата книга Гунди е изобразен като изключителен герой, „пример за подражание“ – другото име на футболното и човешкото съвършенство.
По-нататък са подбрани епизоди от футболната кариера на Аспарухов: първите му мачове и голове; играта му в пловдивския „Ботев“; завръщането в „Левски“; най-успешната 1965 година; множеството чудеса на терена – голмайсторството в „А“ група, двубоите и головете срещу „Бенфика“, „Флорентинската епопея“, головете за 7:2 в мача „Левски“ – ЦСКА, голът във вратата на Англия на „Уембли“ и т.н., макар че разказите за тези чудеса в книгата изглеждат не особено ярки. Вероятно това се дължи на ефекта на почти несподелимото чрез думи футболно преживяване: как да разкажеш извисяването във въздуха на Гунди и летежа на топката към вратата?
Затова пък уроците на Гунди извън терена са описани с дидактичен плам. Акцентирано е върху „аскетизма“ му – спазването на железен спортен режим; избягването на шумни светски прояви; неглавозамайването от славата. Но най-гръмко прозвучава отказът му да премине в редовете на италианския колос „Милан“, преподаван днес като пример за безпримерен патриотизъм: „Има една страна България, в която има един отбор „Левски“. Може и да не сте чували за него, но в този отбор съм се родил и в този отбор ще умра!“. Разбира се, в една книга за деца тази знаменита реплика на Гунди няма как да бъде представена в целия си контекст. Например, как да бъде кратко и ясно обяснено, че през 1967 г. е забранено на българските футболисти да бъдат трансферирани в западни първенства и евентуалното приемане на предложението на „Милан“ означава Гунди да емигрира нелегално, да се превърне в „невъзвращенец“, „изменник на родината“.
По-важна ми се струва друга липса в книгата. Тя се дължи най-вероятно на особена проява на педагогическа (авто)цензура. На финала авторите не само пропускат да разкажат за гибелта на Гунди и Котков на 30 юни 1971 г., но дори спестяват лаконичната информация, че са загинали в катастрофа. Вместо това, нарисувана е кола, която се вие по планински път и неопределено се споменава, че двамата футболисти потеглили заедно по своя път: „Пътят към вечността“. Тук легендарният финал се счупва, защото не казва нищо, може би в стремеж на децата да бъде спестена „травмиращата“ истина.
Иначе, както подобава на книга, на фокус е словото – словото на главния герой. Цялата книга е осеяна с „крилати мисли“ на Гунди, изобразени от художничката като паметни бележки, забодени върху стена. Те са подбрани от интервютата му и от спомени за него, за да се сдобият със статут не просто на ефектни сентенции и афоризми, но и на завети – вечни напътствия за следване от бъдещите поколения. Тези слова продължават красивите голове, запечатани във видеоклиповете. Защото головете на Гунди са за гледане, възхищение и подражание, а думите му – за четене, разбиране и следване.

Васил Ганев

Ивайло Кючуков и Райчин Генов, „Като Гунди / Like Gundi“. Илюстрации Николета Карайончева. ПФК „Левски“ АД, С., 2018, 64 с., 19,14 лв.

Реклами