Литературата възпитава емоциите на децата, обаче само когато им се поднесе текст, който може да ги развълнува

Разговор с Лилия Рачева-Стратиева

За Вас като автор кое е най-важното, на което един писател трябва да заложи в една детска книжка?
Същото, на което трябва да заложи и в една книга за възрастни: важен проблем, който занимава и вълнува децата и който може да предизвика разговор и спорове, интересен сюжет, конфликти, хумор… А ако успее да постигне и новаторство във формата, би било още по-добре. Преди време разговарях с една норвежка специалистка по детска литература. На въпроса как си обяснява успеха и новаторството на норвежката литература за деца, тя сподели с мен, че техните писатели експериментират нови форми най-напред в по-малкия обем на детската книга. И ако тези нови форми в детската литература проработят, те ги прилагат и в книгите си за възрастни.

Как избирате преводните заглавия за деца, над които работите? Какви са спомените Ви от времето, когато бяхте отговорен редактор на легендарната Библиотека „Смехурко“?
Когато навремето Николай Янков организира издателство „Отечество“, той много внимателно подбираше първите си кадри: Божанка Константинова отговаряше за българската литература, Венка Бешкова за историческите книги, Венелин Вълканов за илюстрациите и оформлението, а аз – за преводната литература. Първоначално поредиците бяха разделени – отделно поредици за българска детска литература, отделно за чужда литература. Винаги съм смятала, че българската литература трябва да присъства и в поредиците за чужда литература и да се съизмерва със световната литература, без да губи, разбира се, спецификата си. Така се роди „Смехурко“, който тръгна от български герой и с български автори и представи едни от най-интересните чужди хумористични книги за деца като „Мечо Пух“, „Емил от Льонеберя“, „Гумения Тарзан“, „Горе ръцете! или Враг №1“, „Фердинанд Великолепни“, „Малкият Никола“ и т.н. Подобен подход имаше и в поредицата „Когато бях малък“ – за детството на големи писатели, която получи името си от книгата на Добри Немиров.
А на въпроса как избирам книгите за превод, отговорът ми е: Избирам книгите, които на мен ми харесват, но винаги ги проверявам чрез децата.

Какви са предизвикателствата пред преводача на детска литература?
Преводачът на детска литература превежда едновременно драматургия (в детските книги има много диалог, който трябва да звучи естествено), поезия (много често в детските книги има и поетични пасажи), хумористична литература (игрите на думи са също така чести в детската литература и понякога трябва да се измислят наново). А в някои случаи преводът дори обогатява посланието на текста. По време на литературния фестивал, който организирахме в София и Пловдив през 2007 година и на който гостуваха 14 писатели и художници от Югоизточна Европа, произведенията им, които се четяха пред деца, трябваше да бъдат преведени на български език. Гръцкият писател Вангелис Илиопулос прочете една история за триъгълна рибка, която всички останали рибки много-много не уважават и дори избягват. Но когато рибките са в опасност, само тази рибка проявява съобразителност и смелост и спасява останалите. Героят на автора беше мъжка рибка, а тъй като рибка на български е от женски род, преводът придаде допълнителен смисъл на историята.

Какво липсва в момента на пазара в сферата на книгоиздаването за деца у нас?
Мисля, че българският пазар страда от липсата на картинни книги от най-големите майстори на картинната книга, голяма част от които са и носители на медала „Андерсен“ като Антъни Браун, Томи Унгерер, Грегоар Солотареф, Макс Велтхаюс, Волф Елбрух, Йорг Мюлер, Свайн Нихюз…
Положително правата за тези книги струват доста скъпо, скъпо е и производството им, но според мен те също така са неизвестни за мнозина издатели. А какво по-добро средство да се възпитава у децата художествен вкус от това да им се дават стойностни картинни книги.
На български е представен само Макс Велтхаюс с пет книги, които обаче отдавна са изчерпани, а от Волф Елбрух поне в индекса на Народната библиотека има една книга, но аз не съм я видяла на пазара. По принцип пазарът е пълен с картинни книги, но най-добрите световни автори липсват. Изобщо картинната книга в България има труден път. Тук преобладава мнението, че книгата е преди всичко текст, а илюстрацията е нещо спомагателно. Това днес, във времето на визуалната култура и на различните медии, вече се промени. В картинната книга преобладава илюстрацията, а текстът е съвсем кратък. Но въпреки краткия текст картинните книги успяват да внушат много богато, понякога дори философско съдържание, да развият самостоятелно мислене, да подскажат на децата богатство от идеи, до които те постепенно сами да достигнат. Антъни Браун например в картинната книга „Гласове в парка“ разказва историята последователно в четири части, като всяка следваща част е разказана от различна гледна точка, и децата неусетно разбират как на едни и същи неща, може да се гледа през различни очи и по различен начин, а също че предразсъдъците са не при децата, а при възрастните.
Картинната книга подпомага развитието на вузуалната култура на децата. Помага им да проявяват интерес към изобразителното изкуство, защото илюстрацията в много случаи следва различните направления в изобразителното изкуство.
Липсват ми и произведенията на българската литература от 20. век извън авторите, представени с откъси в учебниците.

Имате опит като редактор в международното теоретично списание за детска литература „Букбърд“. Как се пише критика за детска литература?
В „Букбърд“ се печатат предимно теоретични статии за детска литература, чиито автори използват същите методи на изследване, както теоретиците на литературата за възрастни. А кратките рецензии за детски книги имат предимно информационен характер, но независимо от информацията за съдържанието на книгата, която впрочем се съдържа във всяка анотация и в много от случаите е отпечатана и в книгата, те разкриват достойнствата, но и слабостите на книгата. За мен един от примерите как да се пише за детската книга е изследването на Джеки Улшлегър „Как бе създадена Страната на чудесата“. Авторката анализира произведенията на авторите, които разглежда, като допълнително ги свързва и с подробен анализ на епохата и на съдбата на писателите. А книгата й се чете като роман.

Следите ли промените в новите учебни програми? Смятате ли, че детската литература достатъчно е влязла в учебниците? И нужно ли е това, за да бъде тя по-четена и популярна?
Според мен у нас много стриктно се спазват учебните програми. Те би трябвало да дадат насоките, основните положения, и да оставят свобода на учителя как да ги поднесе. Но тогава подготовката на учителя, умението му да прилага различни методики на обучение, да използва новите медии и интернет в процеса на обучение придобиват особено значение. В Англия и Финландия например и децата имат думата при изработването на учебните програми, освен това там те не са пасивни слушатели, а са и активни участници в процеса на обучение. Когато бях в журито за наградата „Андерсен“, един от членовете на журито от Южна Африка беше раздал предложените книги и илюстрации на деца за мнение. На заседанията на журито ни съобщи резултатите от преценката на децата. Те почти съвпадаха с оценките и на журито. Според мен трябва повече да се допитваме до децата, повече да уважаваме тяхното мнение и да се съобразяваме с него. Напоследък в света на децата се наблюдава емоционален дефицит, поради което насилието и в училище, и извън него се увеличава. Литературата възпитава емоциите на децата, обаче само когато им се поднесе текст, който може да ги развълнува, да ги накара да прочетат цялата книга и да разговарят за нея. Френският писател Даниел Пенак в книгата си „Като роман“ разказва с много хумор за своите безразлични и нечетящи ученици и как започнал да чете в клас романа на Патрик Зюскинд „Парфюмът“. До такава степен успял да развълнува учениците си, че те не само с нетърпение започнали да очакват всеки час по литература, но и сами намерили книгата, за да я прочетат докрай, без да дочакат четенето в клас.
Разбира се, от училището не може да се иска всичко. В европейските проекти, в които съм участвала, винаги сме включвали и библиотеки и сме държали на сътрудничеството между училището и библиотеката. Училището през лятната ваканция е затворено, но библиотеките не са. Те имат идеи как да привличат децата през лятото и тези идеи би трябвало да се насърчават. Изобщо не само училището, но и библиотеките би трябвало да бъдат в центъра на вниманието. Преди години прочетох в монреалски вестник плана за санирането на един квартал, който бе изработен съвсем стриктно, по точки. Първата точка беше саниране на кварталната библиотека. Едва след това идваше санирането на жилищата. А университетската библиотека в Устър има и детски отдел, който се посещава от родители дори и със съвсем малки деца.

Има ли български детски автори и илюстратори, които са Ви впечатлили напоследък?
Трудно ми е да следя от разстояние българския книжен пазар. Авторите и художниците, които харесвам, са дебютирали отдавна и обикновено търся нови книги от тях, но не ги намирам често. Това са Виктор Самуилов, Юлка, Мая Дългъчева, Петя Александрова, а от художниците – Виктор Паунов, Яна Левиева…
Напоследък приятно се изненадах, че художник като Киро Мавров отново е привлечен да илюстрира книги и че специалистите по детска литература не забравят доайена на българската илюстрация Любен Зидаров, чиито илюстрации и днес, толкова години след създаването им, са модерни. Колкото до новите имена, интересни са ми художничките Люба Халева и Невена Ангелова.
От авторите приятно ме изненадват Петя Кокудева, Радостина Николова, забавно-образователните книги на Зорница Христова. Харесва ми съчетаването на текст, музика и сценични изкуства при Иван Раденков.

Нашите издателства допитват ли се до Вас заради огромния експертен опит, който имате в тази област?
Има издатели, които се допитват до мен, особено що се отнася до преиздания. Нови и непознати писатели се налагат много по-трудно, а родителите станаха много подозрителни по отношение на новите книги, и често пъти с право. Тъй като в България няма критика на детската литература, а има само реклама на детските книги, дори за специалистите е трудно да се ориентират в морето от книги, които се издават, какво остава за родителите. Защото, пак казвам, едно ново име, не само на български автор, но и на преводен автор или чужд илюстратор, е много трудно да се утвърди. Заглавието се продава бавно. Всеизвестна истина е, че производството на книгата е скъпо, а в България пазарът е малък. Специално за картинните книги обаче съществува възможност да се потърси сътрудничество с други държави, книгата да се отпечата в една от тях едновременно на няколко езика и по този начин да се повлияе на цената.

Ваша ли е идеята за организирането на Детския литературен фестивал, който се проведе през април в София? Как оценявате отзвука му?
Литературни фестивали се провеждат в много държави под различни форми. В Берлин има литературен фестивал с програма за възрастни и с богата програма за деца. Във Виена има седмица на книгата за деца, която освен книги и илюстрации, показва и детски театър, филми по книги, поетичен слам и т.н. Но идеята не беше моя, а на издателката Василка Ванчева. По нейно настояване организационният секретар на асоциация „Българска книга“ Валентина Божичкова посети Виенската седмица на книгата и според мен положи изключително много усилия, за да организира фестивала. Аз само написах препоръка до националния фонд „Култура“, за да бъдат отпуснати средства на Асоциацията на книгоиздателите за организиране на фестивала.
Изненадана бях от реакцията на книгоиздателите, които много ентусиазирано предлагаха автори и художници за участие във фестивала. Очевидно, когато интересите на организаторите съвпадат, се получава много добър резултат. Приятно ме изненадаха и медиите, които отразяваха подробно фестивала. Разбира се, трябва и да се има предвид, че през последните години се появиха, макар и малко на брой, организации, които популяризират добрата детска книга, появиха се и много електронни медии. Много ми се иска да бъда оптимист и да вярвам, че Асоциацията на българските книгоиздатели ще успее да организира и следващи издания на Детския международен литературен фестивал.

Над какво работите в момента?
В момента събирам статии и доклади, посветени на детската литература, които съм писала през годините за различни издания и съм подготвяла за конференции. Някои от тях се налага да допълня, тъй като, когато ги пишех, бях ограничена от изискванията на изданията за определен обем или на конференциите за определен брой минути. Надявам се до края на годината да бъда готова с текста.

Разговора води Амелия Личева

Реклами