Лекотата на пухения сън

Лилия Трифонова

В книгите за деца има две фигури, които творят заедно, тяхната художествена дейност е взаимообусловена, създават пространство за съвместно въображение. За да може финалният продукт да отговори на очакванията на малките читатели, се налага усилена комуникация между различните създатели на книжката. Става дума именно за фигурите на автора и на художника. В случая с книгата „Топлото човече” на авторката Мая Дългъчева и художничката Невена Ангелова тази комуникация е осъществена повече от успешно. Мая Дългъчева, която е авторка на не една или две книги за деца („Коледните чудеса”, „Разкажи ми в рими” и „Пъстри приказалки” са само част от нейните предходни книги), в „Топлото човече” използва едновременно много достъпен за детската аудитория език и същевременно вплита в структурата на текста си сложната човешка проблематика. Едновременно детето потъва в сладкодумието на разказвачката, но заедно с това поднесените въпроси изтеглят малкия читател навън към реалния, „извънлитературен“ свят. Художничката Невена Ангелова, от своя страна, е успяла да долови всички тези нишки към съвременния контекст. Вследствие на това като краен продукт за всяка една страница от „Топлото човече” Ангелова е създала подходящи картини, които не само че носят визуалното настроение на четящия, но и през конкретния подбор на цветове в различните части на книгата се натрупва усещането, което всеки, гледал филма “The fall” на режисьора Тарсем Сингх, изпитва: една феерия от цветове, линии и форми, която се запечатва в съзнанието на възрастния, да не говоря и за ефекта, който, представям си, оставя в самите деца.
В обема от 64 страници книгата проследява читателски и визуално работното ежедневие на Топлото човече – то работи в Министерството на топлината и сърдечните грижи, живее „някъде там горе, сред комините и гнездата” на едно село и има нелеката задача да носи леки въздишки на онези деца, които по различни причини имат нужда от неговата помощ. И понеже проблемите на всеки един, който има нужда от Топлото човече, са различни, то героят прилага индивидуални методи към всекиго.
Композиционно книгата разгръща седем истории, в които протагонистът на „Топлото човече“ през въображението на Мая Дългъчева вижда истински човешки проблеми, които героите на Луси, Томи, Мерле, Нико, Грета, Емили и Ксава изживяват. И като казвам, че героите имат проблеми, то това наистина е така, независимо от крехката им възраст и независимо от условието, че тук става дума за книга, насочена към детската аудитория.
Относно логиката на изграждане на всеки един от случаите, в които Топлото човече се налага да се притече на помощ, се наблюдава сходна композиция. В началото на почти всяка една от историите геройчето-дете е посърнало и не може да заспи по една или друга причина (например Луси, главната героиня в първия кратък разказ, озаглавен „Точка с мустаци”, гледа в една точка на тавана и плаче заради скорошната смърт на своята котка; или пък Нико, героят в четвъртия разказ със заглавие „Вълнени чорапи за снежния човек”, който не може да заспи заради това, че баща му от три дни не живее вече у дома при него и майка му). При това положение Топлото човече, което усеща отдалеч къде имат нужда от неговата помощ, пристига при детето, и в зависимост от случая започва да прилага методите си, с които помага на тези деца да могат отново да гледат леко на живота, да бъдат щастливите деца, каквито са по принцип. Най-често използваният метод на човечето е свързан с желанието за създаване на топлина – то започва да преде вълна от овцете, които децата броят, за да се опитат да заспят, и я превръща в „пухен бял сън”. Именно този бял сън успява да „стопли” децата. Случва се така, че рано или късно, независимо по какъв начин Топлото човече е решило да помогне на детето, то успява да преодолее момента на тежест. И по-точно: децата в „Топлото човече” успяват да приемат трудностите, пред които се изправят, а не да се предават като възрастните или пък като тях да се преструват, че проблемът не съществува.
Книгата много фино вплита в основата си ситуации, които съдържат екзистенциални теми: смърт, ревност, адаптация, раздяла. И в този ред на мисли, ако трябва да се извади възможна интерпретация на образа на Топлото човече, то то може да бъде разглеждано като своеобразен аналог на човешката устойчивост, която всеки от нас трябва да изгражда у себе си. На тази устойчивост и вяра човек може да се уповава в момент на нужда. Затова и човечето е именно човече в среден род, защото тази „вътрешна“ сила няма пол.
И така, фокусирайки се върху екзистенциалните човешки ситуации, в които героите на книгата се озовават, Мая Дългъчева е създала една добре премислена и структурирана цялост. Любопитното е, че всяка една от тези седем кратки истории може да бъде разглеждана както абсолютно самостойно, така и едновременно като част от цялостния разказ за Топлото човече.
На фона пък на динамичното случване из страниците на книгата илюстрациите на Невена Ангелова създават у читателя точно тази наслада от цветове и въображение, без които „Топлото човече” не би имала същия облик. През илюстрациите на Ангелова художественото оформление на книгата е добило завършен вид. Благодарение на тези картини различните цветове, които доминират в текста, създават цялостно настроение и асоциации у четящия (например когато някой от героите е гневен и се е облегнал на прозореца, се виждат илюстрациите, които запечатват гнева като асоциация с червен светофар; друг пример е леката въздишка, която бива асоциирана с балон и т.н.). Художникът трябва да може да улови детайла и настроението на книгата, които авторът е предал, и да го пресъздаде в илюстрациите си, изваждайки най-ключовите моменти. Това, разбира се, е условие, което е валидно за всякакъв вид книги, но когато става дума за детска аудитория, винаги би трябвало да се гони стандартът, който „Топлото човече” задава. Еднакво динамичен текст и илюстрации, които да подканят читателя тази вечер да сънува един бял пухен сън.

 

Мая Дългъчева, „Топлото човече”, ИК „Жанет 45”, 2017.

Реклами