Когато подпишеш нещо с името си

Разговор със Зорница Христова

Кое е по-трудно – да си автор на детска литература или неин издател?
Да си автор, разбира се. Не само на детска литература – когато подпишеш нещо с името си, трябва да си готов да понесеш срама да го прочетеш по-късно и да ти се стори посредствено. Във всички други издания на „Точица” вярвам безпрекословно, в своите продължавам да се съмнявам. Не в идеята – започнала съм ги с убеждението, че отговарят на някаква нужда, че има смисъл от тях, и това май продължава да важи и по-нататък. Все ми се струва обаче, че е можело да стане много по-добре.
Дотежава ми и усещането, че в съвременния свят е важна публичната персона на автора, който първо трябва да присъства като литературен герой във фабулата на културния живот, за да предизвика интерес към писането си. Това се заплаща твърде скъпо – със свободата да се променяш непрекъснато, с автентичността, с доверието на близките ти хора, и не искам да го правя. Ако можех, щях да оставя книгите си неподписани.

Как се роди идеята за „Точица“?
Работя в издателства, откак завърших следдипломната си специализация. През 2010 г., когато започнахме, пазарът на детска литература беше доста по-беден, отколкото е сега, и не отговаряше много на типа общуване с децата, който търсех и аз, и доста други родители, които познавах. Не става въпрос само за клишето „учене чрез игра”, а по-скоро за смисъла да споделиш едно знание, а не друго, за дълбочината и лекотата на разговора, за усещането за щастие, което съпътства пълнокръвния растеж на ума. Бях получила голям хонорар за превода на „След войната” на Тони Джуд и реших, че ако още веднъж отложа всичко, никога няма да се осмеля.

С кои ваши заглавия особено се гордеете?
„Щедрото дърво” на Шел Силвърстийн в превод на проф. Александър Шурбанов. „Колко ягоди растат по морето”, сборник традиционни английски стихчета за деца, отново в негов превод (и подбор), с прекрасните илюстрации на Ясен Григоров. Френската поредица „Философски закуски” на Мишел Пюеш и Брижит Лабе, превод Валентина Бояджиева. И с „Когато искам да мълча” заради великолепните рисунки на Кирил Златков.

Каква трябва да е съвременната детска литература според Вас?
Опазил бог да давам предписания.

Имате впечатления от писането за деца по света, редовно участвате в детския панаир в Болоня. Конкурентна ли е българската детска литература на световната?
За последните две години продадохме права на осем наши книги. Последната е „Балконът” на Калина Мухова, която вече излезе в Италия. Миналата година рисунки от същата книга бяха подбрани за голямата илюстраторска изложба на панаира в Болоня. „Когато искам да мълча” се радва на много топъл прием на рускоезичния пазар.
Също наскоро Юлия Спиридонова издаде книга в Унгария, Петя Кокудева – в Германия, Радостина Пеева – в Китай. Да, не виждам защо да не е конкурентна, особено през последните години, когато рязко нарасна разнообразието от качествени илюстратори, с които първият досег с книгата става много по-радостен. Първият преводач на детската книга е художникът – ако той е сладкодумен, и тя се чувства много по-добре в морето от свои посестрими.

Какъв трябва да е добрият илюстратор на детска литература?
Умен, за да избира добре какво да покаже и какво да те остави сам да си представиш. Опитен в общуването с деца, за да може да ги води напред, без да се откъсва толкова много, че да се откажат да го следват. Смел, за да е свободен в играта си. Топъл, защото добрата детска книга е дом, в който можеш да се скриеш, ако другаде ти стане неуютно.

Имате ли усещане, че в България вече може да се говори за общност в сферата на детската литература?
Има много хора в тази сфера, с които говоря на един език. И немалко книги, които бих искала аз да съм издала. Извън личните и професионални приятелства обаче литературата предимно търси общност, общение, с читателя.

Какви са новите Ви проекти?
Младата социоложка Юлия Роне е написала страхотна книга за един безработен слон с хуманитарно образование и сърцати опити да си намери работа ту като берач на ягоди, ту в колцентър, ту в стъкларски магазин…
По-късно тази година ще излезе новата ни книга с Кирил Златков, „История за краля и дъжда”, която започва с потопа, на който не можеш да заповядаш да спре.
А днес пускаме в печатница „Захарното дете” на Олга Громова по спомените на едно момиченце, прекарало детството си по време на сталинските репресии – топла, трудна и сърцата книга.

И накрая, не мога да не Ви попитам, след „Кладата на суетата“ от Том Улф да очакваме ли, че се завръщате и към превода на художествена литература за възрастни?
Не съм преставала да се занимавам с това, просто времето от превеждането на една книга до нейното издаване е различно. До няколко месеца трябва да излезе преводът ми на малък подбор от стихотворения на Робърт Фрост, който завърших през 2016 г.

Разговора води Амелия Личева

Реклами