Класиката проговаря с днешна дата: антология на „доброчестината и радостта”

След цели 75 години в къщата музей на Ангел Каралийчев е открит проектът на Дружеството на детските писатели за антология на поезията и прозата за деца, датиращ от 1943 г. Откривателите на находката са Румяна Пашалийска и Петър Величков, които решават да направят реконструкция на сбирката по събраните, но необработени и неподредени до момента на откриването материали, описани в предговора като снимки, био-библиографични бележки, стихотворни и прозаически текстове на 67 български писатели, разчетени по техните ръкописи. Така излиза с днешна дата книгата “1943. Антология за деца”. Закъснялото съставяне и издаване на антологията навява мистериозност: какво е попречило идеята да бъде реализирана докрай? Отговорът е повече от логичен – радикалните обществени промени в историческата 1944 година. Съдбата на затлаченото издание е част от съдбата на дружеството, а и на някои от неговите участници.
Днес е интересно да наблюдаваме как тази антологична книга, появила се в самия край на т.нар. „златен период” на българската детска книжнина (между двете световни войни), продължава нейните естетически, етически и граждански традиции; как, от друга страна, поставена на прекъснатия мост на времето (1943-1944), тя се оказва изведнъж „стара”, дори „ретроградна”, т.е. напълно несходима е идеологическата платформа на новия обществен строй (причината да не се появи); а от трета страна, след като се появява в XXI в., при отново променени обществени обстоятелства, можем да я видим и като един „дядо Йоцо” на българската съвременна литература за деца (появяваща се изненадващо в напълно различен културен контекст от този, който я поражда, и провиждаща/проявяваща негови съществени липси).
Нека направим някои бегли литературноисторически наблюдения. Точно десет години делят поканата за участие в антология през 1943 г., адресирана до 99-имата членове на Дружеството на детските писатели, от предишната първа антология „Огнище”[1]. Ако сборното издание от 1933 г. легитимира самото Сдружение (създадено през 1931 г.), то замислената през 1943 г. антология би трябвало да свидетелства за разрастването му и творческото развитие на неговите членове. Можем да кажем, че изданието на Пашалийска и Величков предлага един непознат досега сюжет на историята на българската литература за деца от посочения период. Фигурират немалко напълно непознати днес имена на автори, останали извън канона на литературата ни за деца: Иван Карановски, Санда Йовчева, Стефана Цанкова Стоянова, Христина Стоянова, Георги Костакиев, Ненчо Савов, Стефан С. Султанов, Вълчо Вълканов, Георги Сърненски, Неделчо Тинчев, Цветан Михайлов-Струмски, Милка Петрова-Коралова, Радка Станимирова, Васил Павурджиев, Вера Бояджиева-Фол, Евдокия Обрешкова, Васил Дунавски, Боян М. Балабанов, Вуйчо Ваню, Петър Стъпов… Дори и да съществува явлението „хонорарен фураж” (Кирил Кръстев) заради щедрото финансово стимулиране на детско-юношеската литература от страна на Министерството на просвещението[2], нейните количествени напрупвания за периода от 20-те – 30-те и началото на 40-те години на XX в. все още не са нито описани, нито оценени от литературните историци. Реконструираната антология е поредното доказателство, че българската литература за деца живее не толкова в издадените книги (независимо от внушителното им количество), а преди всичко в периодичния печат[3], христоматиите и сборните издания. Дори без присъствието на такива значими автори за деца като Елин Пелин, Константин Константинов, Николай Райнов, Георги Райчев, Светослав Минков, на самия председател на Сдружението Ран Босилек и др. (живи, когато започва събирането на антологията), както и на Симеон Андреев, Емануил Попдимитров, Димитър Подвързачов, Стилиян Чилинчиров, Дядо Благо, Чичо Стоян (починали преди 1943 г.), събраните тук автори са цели 67 – канонични и неканонични, водещи или не, но съставляващи фактурата, атласа на литературата за деца от периода.
Иван Карановски например няма издадена книга, но има осезаемо присъствие в антологията и в периодичния печат. Драго Попов – също. Присъствието на Стефана Цанкова Стоянова, Христина Стоянова и Яна Язова е такова, че убедително допълва листата на писателки за деца от периода, традиционно изчерпвана с четворката Дора Габе, Елисавета Багряна, Калина Малина и Веса Паспалеева (може би поради симптоматичното им следващо участие в социалистическото словесно строителство през 50-те). Никола Фурнаджиев е представен с цели единадесет стихотворения, а дотогава няма публикувана стихосбирка за деца – първата излиза през следващата 1944 г. Погледнато през Антологията, тя вече е била узряла, но за да прекрачи преходната година, опитният поет или служителят в Министерството на пропагандата (там Фурнаджиев работи от 1944 до 1945 г.) й придава удивително актуално звучене. В предговора към антологията Румяна Пашалийска споменава онези от представените автори, които попадат веднага след 1944 г. в т.нар. „черен списък” поради цензорската офанзива на новата власт: Фани Попова-Мутафова, Димитър Шишманов, Йордан Стубел, Светослав Камбуров-Фурен, Змей Горянин, Славчо Красински, Никола Никитин (като списъкът не е изчерпателен). Ето някои от формулировките за упадъчната и вредна литература, за каквато се обявява и продукцията на изброените автори: фашизирана просветна политика, великобългарски шовинизъм, мистика и суеверие[4]. Знае се, че това определя не само творческата, но и житейската съдба на тези автори (както на Змей Горянин, репресиран само защото за кратко е бил цензор в Дирекцията по печата през 1942 г., така и на Яна Язова, чието творчество за деца е припомнено чак след 71 години благодарение на същия Петър Величков, съставител на настоящата антология[5] (детските й книги излизат през 1941 г., а в периода на социализма никога не са преиздавани).
Проблемът със съдбата на антологията прозира още в избраното от днешните съставители обръщение Малки българчета!, взето от списание „Прозорче” от времето на нейния замисъл: Новата 1943 г. …заварва почти целия български народ обединен в общо отечество под мъдрото ръководство на нашия любим цар Борис III… Нека се помолим Богу да простре десницата си върху нас и да ни пази от врагове, за да живеем свободни и щастливи. Само една година по-късно нашият любим цар ще се превърне в нашия любим вожд, а Бог ще стане Партията. Единствено леко колебливият консенсус в почти целия български народ ще бъде коригиран в целия български народ. Не само в това обръщение, но и в много от текстовете в антологията можем да припознаем матриците, върху които се наслагват малко по-късно метафорите на новия строй (напр. стихотворението „Майка” на Иван Карановски, в което се повтаря рефренът Майко, радостта си ти! – достатъчно е само да се замени обръщението с Партийо).
Какво и как ни говорят авторите от антологията?
Съвсем не е за учудване присъствието на повдигащите родолюбивия дух произведения (но не националистично надъхани, а най-често молитвени, в стила Пази земята ни, о, Боже на Ненчо Савов), след като България вече е включена във Втората световна война. Това е една от отличителните теми в тази антология в сравнение с предишната от 30-те години. Доста от произведенията споделят радостта от възвръщането на Южна Добруджа (Крайовска спогодба, 1940) и българското административно управление във Вардарска и Егейска Македония, Поморавието и Западна Тракия след 1941 г. (след като Германия окупира тези земи) с надеждата отечеството да бъде обединено (няколко от стихотворенията на Дора Габе са посветени на тази тема, Разцветников също предлага посветено на освободената македонска земя стихотворение, почти всеки втори автор). Особен акцент се слага на възпитанието в християнските и патриархалните ценности, на детската чувствителност към сираците, бедните и изобщо онеправданите, на връзката с природата. Откриват се и пророялистки стихотворения (те най-лесно се трансформират по-късно в партийно-култови).
Естетическото равнище на поместените произведения не е еднородно. Репетират се като че ли всички стилистични практики: от възрожденския дидактизъм (продължава традицията на свързването на учителството с литературата за деца) до декоративните стилизации ала „Родно изкуство”. В този смисъл антологията предлага обилие от интертекстуални връзки.
Метафората на доброчестината и радостта, използвана от Никола Никитов (той има близък до Каралийчевия начин на разказване, но доста по-дидактичен), като че ли синтезира атмосферата, която създават тези писатели за своите читатели. Можем да добавим и добросърдечието (или, както Дядо Коледа обяснява на Митко в пиеската „На Бъдни вечер” от Евдокия Обрешкова, няма по-голямо богатство от доброто сърце). Тъкмо тази атмосфера липсва в съвременната литература за деца. Липсва и общата национална или културна кауза. Ето защо тя може да излъчва каталози, но не и антологии. Колкото и да ни се иска (като на дядо Йоцо), трудно бихме открили връзки между литературата на 1943 г. и днешната. Като че ли класиката потвърждава, а не запълва нейните (най-вече сърдечни) празнини (говорим за обща атмосфера, а не за отделни проявления, каквито, разбира се, има).
P.S. В архивите на бившия Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши би трябвало да се намира още една непубликувана антология на литературата за деца, но от по-ново време (между 1962 и 1992 г.), включваща поетически и белетристични творби на 134-ма автори. Нейната нереализация явно е свързана с първото закриване на Дома през 1995 г. и освобождаването от работа на повечето от шестимата й съставители. Колко ли години (и тя на свой ред) ще отлежава, докато се обърнат потомците към нея?

СВЕТЛАНА СТОЙЧЕВА

„1943. Антология за деца“, съставители Румяна Пашалийска и Петър Величков, изд. „Просвета“, С., 2018.

 

[1] “Огнище. Отбрани стихове, приказки, разкази и сценки за деца“, Издание на дружеството на детските писатели, София, 1933.

[2] Например подозрителната продуктивност на един от авторите в Антологията Петър Стъпов, издал 5 книги само през 1943 г.

[3] Едно сравнение: през 1933 г., когато е публикуван сборникът „Огнище”, излизат 49 детско-юношески периодични издания; през 1934 г. – 61, а в годината на събираната настояща антология – 34 (нека си спомним отново, че през 1943 г. България е във война). Данните са по: Иванов, Ст. Българската детско-юношеска периодика. 1878-1944. Издание на Дома на литературата и изкуствата за деца и юноши. София, 1992.

[4]  Правителствена програмна декларация от 17. IX. 1944 г. В: Установяване и укрепване на народно-демократичната власт: Септември 1944 – май 1945 г. Сборник документи. София: БАН, 1969, с. 133-134.

[5] Язова, Я. Таралеж се жени. Избрани творби за деца. Съст. Петър Величков. София: Изток-Запад, 2012.

 

Реклами