За нуждата от оперативна критика за детска литература

Разговор с Албена Раленкова

Какво и как четат българските деца?

Снимка: Мариана Николова, Фото-Корпус

Ако говорим за книги, четат това, което има в книжарниците, библиотеките или у дома. И преди да тръгнем да ги обвиняваме, че не четат, или да недоволстваме от това, което четат, трябва да си дадем сметка, че всъщност, ние, възрастните, сме тези, които хем задаваме отношението им към книгите и четенето, хем правим книгите, предназначени за тях. С една дума, ако някъде връзката между децата и книгите се къса, то отговорността е наша, а не тяхна. И тук опираме до няколко важни въпроса. Първият е свързан с чисто физическия достъп на децата до книгите, т.е. имат ли на разположение книги. Изглежда някак несериозно и сигурно повечето от вас вече са се подсмихнали пренебрежително, но е трудно да се чете, ако няма книги, нали? Не във всеки дом има библиотека, не всяко семейство може да си позволи да купува редовно нови книги за децата си… И на този фон затворените училищни библиотеки и недостатъчното финансиране за обновяване на фондовете на общинските и читалищни библиотеки придобиват огромна значимост, защото се ограничават местата, където децата могат да се срещнат с книгите чисто физически. Да вземат книгата, да я разгърнат, да пипнат корицата й, да докоснат страниците… и да се сприятелят с нея. Независимо от това, че няма издателство в България, което да не прави дарения на библиотеки, че от тиража на всяка книга в Народната библиотека се депозират бройки, които след това се преразпределят по библиотеките в страната, липсата на целенасочена държавна политика няма как да бъде преодоляна. И тук говорим само за съществуващите библиотеки. А колко са библиотеките в детските градини например? Детските градини изобщо нямат бюджет за подобно удоволствие. Там, където има библиотечки на групите, те са резултат от ентусиазма и усилията на преподаватели и родители.

И във връзка с това се сещам за един много хубав начин за изграждане на връзка между децата и книгите и за увеличаване на броя на книгите, до които детето има достъп. В детските градини в Люксембург в началото на всяка седмица на детето се дава една книжка, която то заедно с родителите си трябва да прочете. В понеделник я връща и получава нова. Така за една година през ръцете на детето преминават около 40 различни книжки, а то има възможност да чуе 40 различни истории и да сподели четенето със своите родители. По този начин не само се увеличава броят на книгите, до които детето се е докоснало, но и се формира отношение към книгата и четенето.

В началото спомена, че физическият достъп до книги е един от важните въпроси, когато говорим за децата и четенето, а какъв или какви са другите?

Другият, много важен за мен въпрос, е липсата на оперативна литературна критика за детска литература. В момента единственият критерий по отношение на детските  книги (а може би не само за тях) е пазарът. А това е опасно, защото на пазара действат друг тип механизми, които невинаги са свързани с качеството или качествата на предлаганата книга. За мен като редактор е важно да има оперативна литературна критика. Именно тя е тази, която задава критериите и ориентирите. Искам или не искам, докато работя върху един текст, аз се свързвам с него, той става част от мен, мисля си разни неща, опитвам се да постигна някакви цели, но оценката ми за постигнатото винаги ще бъде в някакъв смисъл субективна и заради емоционалната обвързаност, и заради невидимите за читателите, но живи за мен предистории и паралелни истории на тази книга… И затова, когато книгата се появи по рафтовете на книжарницата, аз не съм много сигурна дали съм успяла да постигна онова, което съм искала и дали изобщо съм била права да искам това. Оперативната литературна критика е нужното ми огледало, в което да се огледам, за да мога да си върша добре работата, а това означава и да предлагаме на малките и на по-големите си читатели по-добри и полезни, по-хубави книги.

Има доста книжни блогове, включително и за детска литература. Те не могат ли да ти бъдат огледало?

Хубаво е, че съществуват подобни блогове, но те имат друга роля. Блогърът е като дегустатор. Той буквално гопитва“ книгата и споделя личното си преживяване със и от нея. Блогърът не е литературен критик, той не прави анализ, а отваря вратите към света на прочетената книга, така както той го е видял. Ревютата за наши книги в различни блогове са ми много полезни, за да се ориентирам как читателите приемат книгата, да видя как са прочели определени моменти, които по някаква причина са стояли под въпрос за мен, как възприемат даден герой или развитие на история. Блогърът винаги изхожда от личната си позиция, предпочитания и вкусове и в това няма нищо лошо, напротив. Но освен от това, имам нужда и от независим научен анализ в полето на литературата, което може да направи само литературен критик. Само литературна критика може да зададе критерии, а това означава да помогне за подобряване на качеството на издаваните книги и намаляване на влиянието на пазара. Рискуваме, ако позволим на пазара да продължава да бъде водещ, скоро по рафтовете на книжарниците да имаме основно компромисни бързооборотни заглавия.

Напоследък все повече се говори, че децата четат все по-малко, а всъщност често липсва и личният пример.

Ако искаме да отгледаме четящи деца, самите ние трябва да четем. Децата, особено докато са по-малки, се учат, като копират поведението на хората около себе си. И ако в семейството няма отношение към книгите, ако детето не е виждало родителите си да четат, няма как да очакваме от него да прояви интерес към книгите или към четенето. Но ако детето расте обградено от книги, ако вижда възрастните около себе си да четат, ако е влизало в книжарница и библиотека, ако самото то има своя библиотека у дома, пътят към света на книгите, четенето и знанието за него ще бъде отворен. Любовта към книгите и четенето се гради още от най-ранна възраст и ние, родителите, сме отговорни за това. Едно американско изследване показва пряката връзка между броя на книгите в дома на детето и резултатите, които то показва в училище. Колкото по-голям е броят на книгите у дома, толкова по-бързо се научава да чете детето и толкова по-лесно се справя с учебния материал.

По време на представянето на книгите на холандския писател Хюс Кайер в София той говори за четенето на глас като ритуал в неговото семейство. Можем ли да превърнем четенето на глас в наш собствен ритуал между деца и възрастни?

Четенето на глас е споделяне, заедност, общност. Вие споделяте едно общо потапяне в нов свят. Едни от най-хубавите спомени от детските години на моя син са моментите, в които си четяхме, т.е., в които аз му четях. Правехме го много след като той можеше вече сам да си чете. Беше важно и за двама ни, вечерта аз да отворя книгата, която той беше избрал, и да прочета следващата глава. Сякаш това четене на глас окръгляше и завършваше деня. Сега, като се заговорихме, си давам сметка, че – тези моменти ми липсват. Преди около година се случи, без да го планираме, да си посветим една вечер на Вапцаров. Синът ми беше много развълнуван от някакъв разговор, който бяха водили в училище. И както си бяхме около масата в кухнята, си извадихме стиховете на Вапцаров и започнахме да четем – той на мен, аз на него… Беше окриляващо преживяване. Да чуя Вапцаров през неговия глас, да го чуя така, както той го преживява, да се върна към стихове, които от години не бях поглеждала, за мен беше като глътка свеж въздух. Имах чувството, че преоткривам поезията на Вапцаров едновременно през неговите очи и през моя житейски опит. И мисля, че това нямаше да се случи, ако не бяхме споделили това четене на глас. Има нещо много хубаво в споделянето на четиво. Това е едно от нещата, които обикновено препоръчвам при среща с родители. Не само да четат на глас на децата си, но и да разгръщат от време на време книгите, които децата им четат. Не за да контролират и оценяват, а за да запазят близостта си с тях.

Да поговорим за конкурса гБисерче вълшебно“. Какъв е той, какво се случва около него?

гБисерче вълшебно“ е национален конкурс за най-добра детска книга, създаден от фондация гДетски книги“. Той е единственият конкурс в България, в който децата сами избират победителите чрез пряко гласуване. Книгите са разделени в различни категории по възрасти и във всяка категория се избира по един победител. Наградите се връчват ежегодно, винаги около 2 април – Международния ден на детската книга. А името на конкурса идва от едно стихче на Валери Петров: гСвети във морето/ на детските игри/ бисерче, което/ ни прави по-добри…“

Мисля, че това казва всичко за целите му – книгите са вълшебните бисерчета в света на децата и просто трябва да им помогнем да ги открият. Защо му обръщам толкова много внимание и говоря с такъв ентусиазъм за него? Защото организаторите му не се ограничават с периодични ежегодни издания, а работят изключително сериозно през цялата година за насърчаване на детското четене и повишаване на качеството на детската литература. И резултатите не закъсняват. Вече съществува общност от клубове гБисерче вълшебно“ из цялата страна, в които членуват деца, които обичат книгите и четенето. Радвам се, че това се случва, защото така стъпка по стъпка на дневен ред ще дойде и сериозният разговор за детската литература у нас.

Въпросите зададе: Яница Радева

 

Реклами