За нетабуизираната, но най-много избягвана тема в литературата за деца

Темата за смъртта никога не е била табу в литературата за деца, но някак (случайно, нарочно, несъзнавано?) е избягвана от литературоведското внимание, или пък е оставала в неговата мълчалива зона – дори когато негов обект са били произведения, в които тя, Гостенката, потулено или не, присъства осезателно.

Книгата на Младен Енчев „Балада за Нангияла. Прагматика на смъртта в детската литература“ е първото подобно изследване в българското литературознание с основателни претенции да надскочи и домашните рамки, и рамките на областта – не само защото в анализа са включени и произведения на чужди автори, и не само заради вещо използвания инструментариум на философията и на психологията. То предлага парадигма за щудиране на тази „трудна тема”, както самият автор я нарича в заключението, до която никак не му е било лесно да се добере.
Изследването започва, естествено, с философското обговаряне на темата: „Щрихи от филогенезата на морталния страх“. Дори и авторът му да го нарича „набързо надникване във философията на смъртта“, направеният синтез е прелюбопитен и още в него се трасират връзки с алотропни на възрастните детски реакции на страха от смъртта. Алгоритъмът на френския историк на детството Филип Ариес „да хуманизираме смъртта“, с който завършва тази част, е приет от Младен Енчев не само като по-добрата алтернатива на „да я покрием с оловно мълчание”, но е превърнат почти в кауза във втора глава на изследването, наречена „Начален курс по опитомяване на смъртта“. В нея авторът „нагледно” показва как литературата за деца хуманизира смъртта (вж. подглавите „Детската литература като терапия на страха от смъртта“ и „Философстването като терапия“), което неминуемо придава на цялостния му труд аналитично-терапевтичен характер. С други думи, изследователят се държи адекватно на същността на темата си. Неговият собствен принос се състои в доказателството, че детската литература съдържа ресурси не само отражателни, но и способни да подскажат едни от най-интересните решения за интегриране на Вещицата.

След краткия „филогенетичен” философски преглед идва разработката на не по-малко интересния втори подстъп към темата: „Онтогенеза на понятието за смърт“. Тук са поставени въпросите за детското отношение към смъртта в диахронен план, като се очертава синхронът между изменението на понятието смърт и понятието за детството; за приликата между детското и примитивното схващане за смъртта; за долната граница на зараждането на детското съзнание за смъртта (обективно смъкната) и за алогичната динамика на осмислянето й в детско-юношеската възраст; за детските опори на отричането на смъртта.

Интересен е и третият подстъп към темата, преди трудът да развие прагматичния си заряд. Той обръща внимание (на пръв поглед „извън скоби”, но съвсем не омаловажаващо) на детското отношение към смъртта, погледнато през детския фолклор, играта и общуването: „Смъртта в детската субкултура“. За учудване е каква голяма роля има смъртта в подплатата на детските игри от миналото до днес, от битките между махалите до виртуалната, т.нар. „стъклена смърт“, лишена напълно, по думите автора, от „хуманна емотивност“. Тук са попаднали и морталните приказки (начело с приказките за мъртъвци) и страшните истории, като е добре да се уговорим, че първите не са детски фолклор, докато вторите, колкото и да черпят от първите, са си чист детско-юношески фолклор. Разглеждането на страшните фигури от приказките като персонификации на дифузните детски страхове може да внесе умиротворителен полъх в емоционалните родителски дебати за „кървавите” страхотии в приказките на Братя Грим. Ще добавим и следващите разсъждения на автора на книгата: „…смъртта присъства в своята овладяна, плашеща, но не и ужасяваща версия. Тя има своя „успокоителна” логика, защото е екстравитална, не е биологично заложена у загубилия играта персонаж, а е резултат от погрешните му решения, би могла да се предотврати при друго поведение с правилни постъпки“ (с. 62). Самият факт на пренасянето на действието „тук” и „сега”, в момента на разказване на „страшните случки”, издава стремежа на децата самоинициативно и групово (без възрастните!) да изживеят страховете си от смъртта (макар че доказано не всяко дете издържа на този групов сеанс). Не е случаен индивидуализиращият въпрос: „Обичаш ли да разказваш/да ти разказват страшни истории?” Отговорилите позитивно по-късно продължават с хорър.

Откъде идват трудностите в изследването на морталната тема, и то за деца? Вече стана ясно, от многото нейни аспекти, които авторът се опитва да открои и обвърже (само подстъпите към нея съставляват почти една трета от обема на изследването); от опита да улови многоликостта на метафората на човешката конфронтация със смъртта; но най-вече поради трудното за обхващане различие на посредничеството на възрастния към темата (все пак той е авторът на литературата за деца) и различните роли/стратегии, които може да разиграе чрез нея пред детето. Младен Енчев забелязва, че в периоди на доминация на ценностите на възрастните се поражда желанието те да бъдат наложени на идващото поколение и тогава темата за смъртта има осезателно присъствие в детската литература; и обратно, в периоди на толериране и естетизиране на детския автономен свят „темата се губи, създавайки впечатление за табуизация“ (с. 79). Тук са важни всички следващи негови разсъждения относно действителните причини за привидната (а не същностна) табуизация на тази тема, възможен продукт на предпазните мерки на възрастните срещу досега на децата с нея (тогава възрастните встъпват в ролята на пазители на концепта „щастливо детство” и стават фактически привърженици на гетоизацията на детството). Подсказва и друга възможна причина за „табуизация” на темата като следствие от идеологическата обсесия на тоталитарните комунистически общества да представят реалния живот като процъфтяващ, далеч от злото и смъртта. Разбира се, допуска и първичната причина – танатофобията, или екзистенциалния човешки страх от смъртта, вътрешния стопер на възрастния пред собствения му мортален страх.

В книгата са разгледани поотделно различните употреби на морталния страх в литературата за деца, като се работи с текстове от периодиката за деца и юноши от края на XIX и първите десетилетия на XX век, част от които невключвани досега в каквито и да са метатекстове. Целта на автора е да открои модела (инварианта) на тези употреби. Първата е „педагого-възпитателната употреба“ на детския страх от смъртта. Следва т.нар. от автора „мортална педагогика“ на майчината любов: „Идеята, че майчината любов е способна да отложи и победи смъртта, е едно от най-покоряващите постижения на човешката култура“ (с. 100). Третата е наречена „възпитание на чувствата“, в което възпитание морталното е устойчиво обвързано с християнските ценности. Тук заслужават особено внимание разгледаните литературни вариации на библейската смърт на Исус и извеждането на продуктивния модел на сублимираната/дематериализирана висока смърт. Поредната употреба се отнася до „смъртта в служба на политическите идеологии“ – без някое общество да е минало без нея. Тя обслужва първо национаната доктрина. Перфектно разработеният националистичен литературен стереотип на детския подвиг в името на родината обслужва и комунистическите тоталитаристки управления. При тях се оформя „детският мартиролог за атеисти“. Инвариантният модел прозирно е агиографски и изобщо християнски, а съдържанието му е партийно-политическо. Заимстването и преозначаването на модела е напълно очевидно, но авторът отчита и някои разлики специално в литературата на социализма под формата на акценти: наблягане изключително върху детския подвиг, скритото му сравняване с евангелския образец („… протагонистът не просто страда, (…) но подобно на Исус загива в името на другите, в името на един нов, съвършен свят…“, с. 146), сублимираната, „скрита” смърт, подчертаната документална основа на подвига – предпочитането на реални прототипи на персонажите, все с цел успешната „атака” върху детското съзнание.

Литературата, която, обратно, не атакува, а се поставя в услуга на говоренето по въпросите за смъртта и справянето на детето със собствения му смъртен страх, авторът нарича „Начален курс по опитомяване на смъртта“ (вече споменатото заглавие на втора глава). Тук са изведени доста алгоритми, основани на различни художествени перифрази на морталното: природният алгоритъм, основаващ се на аналогията между човешко и природно, между зоо- и антропоморфно (анималистиката на Емилиян Станев); прякото говорене между поколенията за детския мортален страх; проникването в детската психика и задоволяване на детското желание за уют и сигурност; внимателното усвояване на принципа на реалността в режим на доминиране при детето на принципа на удоволствието; тематичното фокусиране върху смъртта (на базата на произведения на Мария Грипе, Владислава Войнович, Ива Прохазкова, Астрид Линдгрен, Йордан Радичков, Туве Янсон…) и най-сетне – артикулацията на несъзнаваното отношение към смъртта (Дора Габе, Георги Мишев…).

Книгата на Младен Енчев е литературоведско изследване, но то непрекъснато се приплъзва към личния прочит: лично, твърде лично бихме казали. Асоциативно прочитът й възкресява собствения опит на читателя със смъртта, собствените мортални страхове, останали като рудимент от детството. Този опит се пресича със споделения, на места съвсем не импулсивно, собствен опит и на автора на изследването, а най-накрая, с опита във философска и литературна форма на автори като Умберто Еко, Сергей Герджиков, Георги Данаилов, Васил Цонев, Георги Господинов и др. Прочитът на тази книга е почти невъзможен без завръщане на читателя в спомена за детството, и то в несподелената му част. Така че има резон да бъде обособена отделна глава специално за присъствието на смъртта в споменната проза за деца. Страховитите спомени очевидно най-трудно избледняват от съзнанието (всъщност никога). Затова точно в тази проза има шанс да бъде постигната забележителна психологичност („Някога” на Дора Габе).

Накрая нека споделим и това, че книгата се чете с особено нетърпение – сякаш е нещо повече от литературоведско четиво, което няма как да бъде оставено недочетено. Авторовата стилистика и разнообразните подходи към темата несъмнено имат заслуга за това, но дали няма и трета причина: дали читателското желание не се подгрява допълнително от поредното докосване до изключителната емотивна енергия на смъртта, за която Младен Енчев неколкократно подсказва в обяснение на невъзможността тя да бъде изцяло впрегната в каквато и да е прагматична цел; дали и собствено обговарящият тази книга не е бил неусетно засмукан в самия епицентър на въпроса на въпросите – въпроси напълно ирационални, които оставяме скрити под рационалния кратък прочит, какъвто се опитахме да направим на тази книга.

СВЕТЛАНА СТОЙЧЕВА

Младен Енчев, „Балада за Нангияла. Прагматика на смъртта в детската литература”, изд. „Кръгозор“, София, 2018.

Реклами