За думите, които отварят пространства / Разговор с Албена Раленкова

Как се случи така, че започнахте работа в издателство „Фют“, което е профилирано за детска литература?
Честно казано, не знам. Ако кажа, че от малка съм мечтала да съм редактор в детско издателство, със сигурност ще излъжа. Но когато човек усети някое място като свое, той остава. Така и аз останах в издателство „Фют”. За мен винаги е било удивително как думите пораждат свят, как разкриват като под увеличително стъкло неща, които са невидими за очите, как отварят пространства (или пък ги затварят)… Истинска магия! Същата магия, с която детето може да превърне пръчката в конче, обърнатата маса в замък или лодка, шала – в опашка на дракон… Издателството е мястото, където мога всеки ден да се наслаждавам на тази магия и дори понякога да съм част от нея. Има и още нещо. Тук се срещнах и работя с хора, от които научих много и от които продължавам да се уча. А когато освен мястото намериш и хората, с които знаеш, че не си сам, разбираш, че може би не просто се е случило да попаднеш там, където си, а си вървял в тази посока – съзнателно или не.

Поддържате поредици и за най-малките читатели, и за по-големи деца. Как подбирате книгите, които издавате?
Работата на издателството се основава на един водещ принцип, или ако щете – вяра. Вярваме, че книгите помагат на децата да израснат като знаещи, можещи, уверени и най-вече добри хора. И затова се стремим да им предложим книги, които ще бъдат полезни, забавни и любящи спътници по пътя на порастването. Подбираме внимателно текстовете, илюстрациите, оформлението, така че децата да могат да се доверят на книгата, да открият в нейно лице приятел. Всеки път, когато срещна дете, което е гушнало наша книга, ми става някак празнично. Не просто защото в такъв момент разбираш, че май и този път си успял да се справиш, а защото виждаш как книгата оживява. Да си част от нещо, което детето гушка с любов, е несравнимо преживяване.

Получавате ли обратна връзка от самите деца, а и от техните родители? Кои са най-харесваните автори сред тези, които сте издали?
Постоянно. Може да изглежда странно, но работата ни се гледа под лупа и от децата, и от техните родители. Децата са изключително прецизна и внимателна аудитория, с много фино око за детайла и затова забелязват дори неща, които възрастните не виждат или просто не им обръщат внимание. Едва ли някой възрастен ще се загледа в обеците на Пепеляшка, но детето безпогрешно разпознава, че и те са във формата на чекръче например. Затова не можем да си позволим невнимание – нито спрямо текста, нито спрямо илюстрациите.
Когато детето разгърне книгата, особено по-малките, те не се интересуват кой я е написал или нарисувал. За тях е важно да им говори. Затова и не подбират книги по имената на авторите. Възрастните го правят. Ако попитате някое дете кой е авторът на историите за Франклин, за Финдъс и Петсън, за Феликс или пък на „Горската гара” от поредицата „Във вълшебната гора”, едва ли ще ви отговори. Но пък без проблем може да разкаже или дори да изрецитира част от текста.
При по-големите името на автора също не е най-определящо за избора. Те по-често се интересуват от сюжета, от жанра, от името и характера на главните герои… Разбира се, в каталога ни присъстват и вече утвърдени имена на автори като Майкъл Морпурго, Лорън Сейнт Джон, Бьорн Суртлан, Стийв Стивънсън, Кати Касиди, Кели Маккейн, Фабиан Ленк…

Вашите предпочитани български автори и художници в сферата на книгите за деца?
Изключително много харесвам и ценя книгите на Юлия Спиридонова – Юлка. Още когато за пръв път се срещнах с нейните текстове за Джиго, тя влезе под кожата ми. Оттогава, та до днес се възхищавам на честността в писането й. Мисля, че Юлка измина един много дълъг и нелесен път, и се радвам, че остана вярна на себе си и на книгите, които пише.
Работата ме е срещала с различни художници. С удоволствие съм работила с Биляна Господинова, със Стефана Радкова, с Петър Станимиров, с Мая Бочева. Голямата ми слабост е Лиляна Дворянова с приказния си елегантен стил и изненадващи детайли, които разпластяват илюстрацията и те карат да се гмурнеш в нея.

В кой момент според Вас текстът взема превес над илюстрацията като основен обект на детското внимание?
Образите са език, също като думите. Между другото умението за четене на текст започва от умението за разчитане на образи. Затова е толкова важно децата още от най-ранна възраст да разгръщат картинни книги, да гледат картинки и да ги „четат”. Без тази основа същинското четене се усвоява по-трудно. Обикновено когато детето е усвоило стабилно четенето, вече няма толкова голяма нужда от опората на илюстрацията. Но искам да уточня нещо – стабилното усвояване на четенето не става автоматично след празника на буквите в първи клас. Необходими са между две и четири години, за да могат децата наистина да започнат да четат уверено. Това означава, че обикновено към 10-11-годишна възраст повечето деца би трябвало да не се затрудняват при четене. Ако обърнете внимание, ще видите, че в книгите, предназначени горе-долу за тази възрастова група, от една страна, илюстрациите намаляват, а от друга, се появяват тип илюстрации, които иронично може да обръщат текста, т.е. появява се нещо, което можем да наречем „образна абстракция”.
Всичко това се отнася за художествената литература. Образователните и научнопопулярните книги имат друга логика на конструирането си, включително на връзката текст – илюстрация.

На какъв език обичат да им се говори днешните деца: нахакан, картинен, семпъл или…
На искрен! Съзнавам, че звучи клиширано, но пък е точно. Да се правиш пред децата на нещо, което не си, защото си мислиш, че така ще предизвикаш интереса им, си е лицемерие и лъжа, както и неуважение към тях. И те го усещат. Една от основните опасности при писането за деца е високомерието на възрастния. Нагласата, че сме по-знаещи, по-можещи, по-… каквото си поискате, е пагубна, защото вместо да гледаме детето, се вторачваме в собствените си носове. Силата на по-опитния е не в това да седи на пиедестал и да поучава, а да слезе от него и заедно с детето – рамо до рамо и ръка за ръка, да измине отново пътя и да сподели преживяването, поставяйки на първо място детето, а не себе си. И всичко това, без да търси отплата или аплодисменти.

Имате поглед и над училищните програми. Трябва ли нещо да се промени, за да се стимулира четенето сред децата?
Учебните програми са просто средство, а не цел. Когато не е ясна целта, колкото и да сменяме средствата, резултатът ще е един и същ. Проблемът не е в съдържанието на учебните програми, а в липсата на ясна цел – какво искаме да знае и да може младият човек, когато завършва училище. Четенето е едно от базовите умения, върху които ляга реализацията след това. Ето защо не само образователната система, но цялата среда трябва да е организирана така, че да показва ценността на четенето и да улеснява достъпа до книги. Най-простичкото нещо, което можем да направим за децата си, е да им осигурим чисто физически достъп до книги. Колко са библиотеките в училище и как работят? А колко библиотеки има в детските градини? А колко книги се купуват годишно у нас? Според едно проучване отпреди повече от 5 години в България годишно се купуват по-малко от една книга на глава от населението. По показателя за процент средства, отделени за книги от семейния бюджет, сме на последно място в Европа и в проучване на Европейската федерация на книгоиздателите за периода 2010-2015 г. В Румъния, която не е с по-висок жизнен стандарт от нас, се отделят повече пари в домакинствата за купуване на книги. Ето защо не можем да виним децата, че нямат интерес към книгите. Отговорността е на възрастните и проблемът няма да бъде решен с промяна на учебните програми. Нужна е цялостна промяна на отношението ни към книгите, четенето и по-специално към книгите за деца.

Защо отсъства критика за детската литература?
Липсата на оперативна литературна критика е проблем не само за детската литература у нас. Самата аз от години се питам „защо”. И отговорите, до които стигам, са толкова много, че вероятно нито един не е верен. Първо, няма пространство, в което тази критика да се появи. Ако един критик реши да пише за детска литература, къде точно би могъл да публикува написаното? Не се сещам за много възможни места.
Струва ми се също така, че отношението към литературата за деца е доста пренебрежително. Някак не е сериозно и престижно да се пише за детски книги. Обговарянето и анализирането им не е в центъра на интереса нито на литературните среди, нито на академичните. А това е тъжно, защото така се размиват критериите за добра и качествена детска литература.

Какви са предстоящите планове на издателството Ви?
Само преди седмица пуснахме на пазара великолепната картинна книга на Дейвид Личфийлд „Мечокът и пианото”. Фина, елегантна, мъдра и изпълнена с любов книга, която неслучайно миналата година спечели престижната награда „Уотърстоунс” в категорията за най-добре илюстрирана книга. Много се надяваме тя да намери своите читатели и у нас. Картинните книги не са особено популярни в България, а са изключително важни за създаване на връзка между детето и книгата и за развитието на уменията за четене. Винаги досега сме влагали много усилия и сме обръщали специално внимание на проблема за четенето и ще продължим да го правим.
Подготвяме се и за Коледния панаир на книгата през декември. Както и друга година, ще имаме специални изненади, но засега ще ги запазя в тайна, за да не разваля удоволствието.
И разбира се, ще продължим да обогатяваме каталога си с нови енциклопедии, с учебно-помощни книги, с приказки… Подготвяме и нови поредици романи за начинаещи и по-напреднали читатели, както и картинни книги за най-мъничките… Надяваме се децата и техните родители да продължават да намират в наше лице приятел.

Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Advertisements