„Д“ като дърво, „Д“ като дарявам себе си

Ива Тодорова

Проникновение. Нежност. Мъдрост. Търпение и обич. Тъга, но и умиротворение. Всички те трепкат в наниз из жилите на „Щедрото дърво“. Книгата щедро те кани да се покатериш по стъблото й, да се полюлееш на клоните й, да опиташ от плодовете й, макар да е необикновено пестелива в лаконичния си изказ и картините си в черно и бяло. Кратките изразни форми са присъщи най-вече на поезията – именно като стихотворение определя творбата си и Шел Силвърстийн. Той обаче „бяга” не само от римата в безбрежния бял стих, но и от „римуването” с предубедените очаквания за двуполюсни герои, ясен финал и неизбежни поуки.
Всъщност тук няма добри и лоши, няма утвърждаване или отрицание, нито еднозначен краен извод, а възможните алюзии и тълкувания на образите се преплитат едни с други така, че те оставят несигурен дали да им се довериш. Прочитите могат да бъдат многобройни, но като с кубче на Рубик в ръце, сякаш при нито един от тях не успяваш да подредиш елементите, за да решиш загадката изцяло.

А загадката коя е? Загадка е съществуването на това, което едни ще нарекат безусловна любов, а други може би – трогателна наивност. Майчина ли е тя, или божествена? Дали е онази „толкова трудна задача, [която] изисква себеотрицание, умение да дадеш всичко и да не искаш нищо друго освен щастието на този, когото обичаш”[1], според определението на Ерих Фром за майчината обич, или пък е любовта, която „не дири своето, не се сърди, зло не мисли […] всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява”[2] според посланието на св. ап. Павел? Обратно в изгубения рай на детството ли ни зове, или обратно в неразкритите глъбини на нашето Аз?

Важна подробност, която може би добавя още един щрих към загадката е, че в оригиналното произведение Силвърстийн избира да замести Дървото с личното местоимение „тя” (she) вместо с „то” (it), което обичайно означава нелица в английския език. Първата асоциация с „тя”, разбира се, е майката или женското начало. Нерядко обаче в поезията и в текстове на някои песни на същия език „тя” е и любовта.

Ако все пак приемем да мислим, че „Щедрото дърво” е книга за любовта в един по-обхватен смисъл, не бива да забравяме, че същевременно тя е и книга, предназначена за деца – и тъкмо това я прави толкова необикновена. Може би всепроникващата култура на щастливия край, който продукцията тип „Дисни” използва като щампа, ни внушава да мислим, че книгата на Силвърстийн със своя завършек е неподходяща за деца, защото е твърде травмираща за крехката им психика и съзнанието им, необременено от житейски опит. Дали обаче наистина e така? Дали детският поглед съвпада с „възрастния” прочит? Наблюдавала съм непосредствено как четиригодишно дете самї посяга към „Щедрото дърво”, с цялото си внимание я изслушва за пореден път, а след това моли: „Пак ми я прочети” – значи то искрено я харесва. Може би чистото сърце успява да се докосне до частица от истините в книгата, без да бъде сломено или огорчено. Може би идеята за безусловната любов е интуитивно близка до непоквареното дете много повече, отколкото бихме предположили.

Книгата на Силвърстийн всъщност ни среща с едно Момче, което така и не съумява да порасне, но – неизбежно – остарява. Неслучайно в оригиналния текст героят е „момче“ (boy) от началото до края, с единственото изключение на определението little („малко“) към него в първото изречение. Преводаческото решение на Александър Шурбанов да означи детската възраст на героя с неколкократната употреба на „момченце“ в началото на книгата, вероятно има своите основания, въпреки че страни от авторовия оригинал. Но съчетанието на умалителната форма с „малко“ във въвеждащото изречение „Имало едно време едно дърво… и то обичало едно малко момченце“ е леко натрапчиво и излишно подчертава невръстността на детето, което съвсем естествено би могло да бъде просто „едно малко момче“ или „едно момченце“ (а little boy).
И така, героят се впуска из лабиринта на живота в дирене на щастие, което непрекъснато му убягва и изисква от него още и още, докато накрая не свлича от него всичките му самозаблуди. Изнемощяло от безплодното лутане, Момчето вече търси „само някое тихо местенце, където да седна и да си почина”. Връща се при изходната точка, при Дървото, при вечния подслон на обичта, сякаш проумял, че „щом любов нямам, нищо не съм”[3]. И макар финалната картина на осакатеното Дърво без ствол, клони и плодове да изглежда апокалиптична, тя всъщност предзнаменува мига на пълното му единение с Момчето, мига, в който то ще досегне не кората, обвиваща ствола и клоните му, нито плодовете му, а най-съкровената му същност – сърцевината на прерязания пън. Най-високата нота на обичта прозвучава в условията на една „гранична ситуация“, когато наглед нищо не ти е останало.

След прочита на „Щедрото дърво“ в съзнанието дълго отеква само финалното „И дървото беше щастливо“. И все пак, в паметта ми някак се прокрадват редове от стихотворението „За един миг“ на Блага Димитрова. Сякаш поетичен отклик на книгата, то носи сходни внушения и също така ни оставя някъде на границата.

Съсредоточи се! – ми шушне дървото. –
Всърцевини се!
Не се пилей насам-натам,
не се търси все по-далече,
не бъркай лутане с литване!
Вкорени се!
Устои не значи застой.
Бронирай се в ризница от вятър.
В обръч от безкрай се всади.
Изправи се под косия дъжд.
Вядрени се!
За един миг застави Вселената
да спре своята въртележка
и се огледай:
Къде си?
До кога си?
Ти кой си?

 

1. Fromm, Erich. The Art of Loving. Open Road Media, 26.02.2013 [cited 18.01.2018]. 133 pp. Available from: https://books.google.bg/books?id=pM8MzzntBRcC&lpg=PP1&hl=bg&pg=PT60#v=onepage&q&f=false.

2. 1 Кор. 13 : 5–7.

3. 1 Кор. 13 : 2.

 

„Щедрото дърво“. Шел Силвърстийн, Прев. от англ. Александър Шурбанов, изд. „Точица“, 2011.

 

Advertisements