В детското внимание има място за всички ни

Разговор с Иван Раденков

Имате режисьорско образование, мениджърска специализация, разнообразен професионален опит и няколко написани книги за деца. Как бихте се представили с днешна дата?

Като татко Мумин или Мъхеста брада (независимо че нямам брада), като малкия Никола или Емил от Льонеберя и най-сетне като Унки Марлюнки и котарака Франт. Със съпругата ми Мария си имаме две прекрасни момчета, с които изследваме този свят, правейки го мъничко по-чуден чрез фантазии и смешки. Писането, режисурата и ролите ми в професионалното поприще са незименно свързани, дълбоко и невидимо. А желанието да съпреживявам младостта на моите деца ме кара още повече да си правя пътешествия във времето чрез тях. Като посланик на детската книга през 2016 година се запалих с желание и нужда да обикалям училищата и да вдъхновявам децата към творчество – музика, писане, снимане. И до днес тези срещи ме зареждат с креативност.

 

Преди да се насочите към писането за деца, изкушаваше ли Ви писането за възрастни?

Да, разбира се, но тогава бях все още дете. Бях сериозно увлечен по сюрреализма, автоматичното писане и стиховете. Нещо от този сорт:

из подухвателните двери на разкоша посядам ти на прага ми и от целевото насърчение на пейзажа що напредничав и блуден е назад е само синьо злато 

Не бих се върнал към подобни опити днес, освен ако не са част от някоя смешка в детски роман (например в гУнки и Великаните“ речта на стражаря става само в рими и с по-честа употреба на буквата гР“).

Също издавах и училищен вестник, пишех статии и фейлетони. Но днес мисля, че вече съм намерил любимия си читател – детето, и не мисля да опитвам с друг.

 

Усеща ли се според Вас засиленият критически интерес към детската литература у нас? Зачестилите дискусии за нея стимулират ли писането Ви?

Макар и не като основен стимул, да. Хубаво е да има кой да те чете и анализира. Популяризирането на българската съвременна детска литература и съответно стремежът към писане е много важно и аз го правя, доколкото мога и както умея. С музика, посещения в училища, игри с децата като гУпражнения по стил“ и гГраматика на фантазията“, които са вдъхновени от едноименните книги.

 

Разчитате на синкретизъм на изразни средства и изкуства в гКотаракът Франт и загадъчният остров”. Текстът сам по себе си не въздейства ли вече достатъчно върху днешните деца, или по-скоро се възползвате от предимството на артистичния компонент в квалификацията Ви?

Ха, ха, спипахте ме! Както казаха колегите ми музиканти – гПробутваш и музиката покрай текста!?“ Нещо повече, имам честта да гпробутам“ и пиеса, написана така, че да може да бъде изиграна от всяка музикална или театрална формация, училище, читалище, курс… Музиката е приложена към книжното тяло в диск, веднъж изпята от ВТФ гВрабчетата“ за удоволствие на читателя и веднъж само изсвирена от групата ми гНеутрино Рейс“, за да може да се пее върху нея. Пиесата също е в книгата и дава възможнотта да бъде поставена с лекота на детската сцена, стига да се намери ентусиаст учител. Благодарение на издателите от гЕнтусиаст“ успяхме да поставим малка част от пиесата на сцената на Младежкия театър и резултатът беше вдъхновяващ.

На въпроса ви. Текстът с картинките може и да е достатъчен. Но защо не и музика? Може би ще е по-плътно възприятието, по-пълно, и ще достига до детето по повече пътища. Обичам музиката, експериментирам. Освен това за мен това не е новост. В гНевероятните приключения на Унки  Марлюнки“ имам четири песни и уебсайт, а в гУнки пътешества в космоса“ съм записал и диск с аудиопрочит и музикален съпровод на книгата.

 

Следите ли преводната съвременна детска литература? Някакви заглавия, които са Ви впечатлили? Съвпада ли Вашият вкус с този на децата Ви?

Децата ми са силно впечатлени от книжките и филмчетата за Петсън и Финдъс. Ненужно е да споменавам, че и аз съм влюбен в техните приключения и изобщо в начина, по който са нарисувани книжките и филмчетата.

 

С кои български детски писатели се конкурирате?

Не се конкурирам. Просто имам прекрасни съвременни колеги, които пишат чудни книжки и са си в техен стил. Аз си имам мой. За детското внимание не се конкурираме, в него има място за всички ни. Харесвам много текстовете на Петя Кокудева с картинките на Р. Беневенти.

 

Какво е мястото на художниците в детската литература, а и конкретно – във Вашите детски книжки?

Огромно! Безкрайно важно! Непоклатимо!

Погледнете картинките на Виктор Паунов в гКотаракът Франт и загадъчният остров“ и ще получите отговора! Толкова детайлни, раздвижени, цветни и черно-бели, толкова фантастични, от онези, които гледаш дълго и неизменно се впечатляваш от нови и нови чудни детайли.

Яна Казакова, с нейните уникални образи на геройчетата ми. Когато тя рисува, образът, който излиза изпод цветните й моливи, е сякаш винаги бил в мен, но пак ме изненадва със загадъчност и негова си характерност. Образите са и свежи, стилни, модерни и пленяващи. Скоро ще излезе наша нова съвместна книга с десет лакоми истории. Картинките са вече пред мен и мога да кажа, че Яна е направила чудеса. Десет различни разказа с десет различни образчета и по един-двама минимум поддържащи характерчета. Това са около тридесет героя, всеки един от които е достоен за собствен роман с картинки.

Без Лили Ламер, с която започнахме поредицата за Унки Марлюнки като на шега и без издател, никога нямаше да се престраша да покажа текст. Картинките й станаха уникални и мисля, че за трите тома тя има нарисувани над 200 картинки с туш и перо. Това е огромен труд и безкрайна креативност.

 

Какви са бъдещите Ви проекти?

гВкусът на прилюченията“ е почти готова за печат. Именно за нея стана дума преди малко. Десет разказа за различни храни и геройчета, чрез които малкият читател ще се забавлява, но и ще погледне към храната по по-различен начин. Може би ще мотивираме индиректно децата към пестеливост, възпитаност, правилно хранене и малко повече любов към храната.

В същата поредица ще е и гФалшив Речник“, включваща десет истории, които уж разказват етимологията на цветущи български фрази, но не съвсем.

Но преди нея ще очаквам излизането на новия ми роман гВелосипедисти край езерото Папийон“ в две части. Тя е готова и разказва за две момчета; техните дядовци, които са били неведнъж шампиони по колоездене, и една млада каякарка. Те биват въвлечени в чудни екстремни приключения с размисли за живота на открито, поезия и любов.

 

Разговора води Амелия Личева

 

Реклами