Безкрайна приказка, в която вратите не се заключват

ИВА ТОДОРОВА

„Много странна история, нали? Не знаеш къде й е началото, къде й е краят… И до края не може да се разбере на кого е гласът, който каза, че в приказките всичко се случва“ (Приказка с шапка, с. 52-53). С тези думи Маргарит Минков сякаш сам обрисува творчеството си за деца – една непрекъснато започваща приказка, примамливо открехната врата за смели въображения на малки и пораснали.
Втората част на сборника „Весел, гъделичкащ смях“ включва 26 приказки, които като на шега разбиват конвенционалните представи за детската приказка; за героите, които уморително често я населяват; за илюстрациите, които не просто я придружават, а са ново поле за разказване. Още самите заглавия, като „Приказка без фея“, „Историята със забравеното копче“ или „Важното приключение на важната готварска книга“, подканят читателите към предизвикателства, из които ще ги поведат човечето на име Кой Знае Къде, по фамилия Затритов, куклата Повече не Мога или пък лисицата, която свири на арфа със струни от мъгла. Както героите, така и тяхното поведение, взаимодействието помежду им, ситуациите, в които попадат, са без аналог – не и сред плеядата класически приказки, които децата бързо научават наизуст. Минковите творби не подлежат на наизустяване. Твърде неуловима е нишката на тяхната приказна „логика“. Почти я докосваш, сетне я изгубваш, и така отново и отново, докато най-после не се престрашиш да не я търсиш повече. Впускаш се свободно в играта на думи, на осмислена безсмислица, на удоволствието да погледнеш света, обърнат с главата надолу, и да му се посмееш от сърце.
Извън областта на масовите издания за деца, приказките на Минков се родеят с творчеството на Луис Карол, Доналд Бисет, Роалд Дал, Джани Родари, Ръдиард Киплинг и др. Това ги поставя в жанра на нонсенса – кътче от литературата, в което не много автори за деца са опитали перото си, но са съумели да оставят следа и да се превърнат в класици. В това отношение сред българските творци, а и в световен план Маргарит Минков (1947–1997) се откроява като находчив експериментатор в жанра. Познат също като талантлив поет и драматург, той всъщност е развил природните си дарби, като се самообразова – комунистическата конюнктура не му позволява да получи висше образование. Тези биографични детайли уплътняват образа на Минков като разказвач на неслучайни „измислици премислици“, с чиито весели въпросители сякаш се стреми да зачеркне – поне в детското съзнание – предзададеностите в реалността на живота.
Тъкмо в това смело действие се крие и смисълът на „безсмислицата“. Тя е провокация към словесния (и не само) конформизъм. Създава у читателите си нагласа към изненадващи съчетания от думи, които пораждат нови феномени в приказката, но не за да поучават, а най-вече за да увличат и разсмиват. Както пише Джани Родари в „Граматика на фантазията“, тук думите са „освободени от езиковия порядък, който ги свързва с всекидневната реч. Те са „учуднени“, направени са „чудни“, „странни“. Приканват към сътворчество между децата и автора – без това съприкосновение на въображенията нонсенсът не може да съществува.
А как се вплита този жанр в тъканта на изображенията? Отговорите на този въпрос търси художничката Люба Халева, която смело дебютира в детската илюстрация именно с приказките на Маргарит Минков. Из страниците на „Весел, гъделичкащ смях“ – част II, тя продължава визуалната линия от първия том на приказките – колажна техника, разнообразие от използвани материали, богата палитра от умерени и ярки цветове и внимание към типографията със специално изработен заглавен шрифт. Илюстрациите често подражават на волните детски рисунки; изобразените обекти са далеч от познатите очертания в реалността – по мащаб, съразмерност един спрямо други или разположение в пространството. Композицията е някак хаотична, нестабилна, алогична, което подсилва визуалното усещане за „нонсенс“.
Вероятно илюстрациите не биха съвпаднали с естетическите разбирания на всеки възрастен, който избира книга за детето си, както навярно все някой с недоверие би запитал къде е сюжетът в приказките или „какво е искал да ни каже авторът“. В конкретния си контекст обаче илюстрациите изпълняват много по-съществена задача от това да бъдат обект на чисто естетическа наслада – те създават галерия на Минковия нонсенс – галерия, в която „рамки“ на картините са предизвикателната недоизказаност, свободата на асоциациите и загадъчните послания.
Новаторското настроение, което струи от цялата книга, и поканата за творчество, която тя щедро отправя, „подвеждат“ читателя да мисли, че държи в ръцете си сборник със съвременни приказки. Едва ли нещо би му подсказало, че всъщност те са публикувани през 1984 г. за първи и последен път – преди новото си издание от „Жанет-45“ в два тома през 2016 и 2017 г. „Весел, гъделичкащ смях“ е забележителна книга не само като творческо произведение, но и като издателска инициатива. Лекотата и задоволството, с които тя може да бъде четена от едно дете днес, повече от 20 години след първоначалната си поява, говори за находчивост, смелост и изключителни усилия от страна на издателския екип зад книгата със слънчевожълта корица. Неслучайно начинанието се увенчава с награди – вторият том на „Весел, гъделичкащ смях“, също както и първият, е удостоен с литературната награда „Перото“ за 2017 г. и е включен в престижния каталог White Ravens на Международната детско-юношеска библиотека в Мюнхен за същата година.
Ето че и днес приказките на Маргарит Минков все така отвеждат „[…] там, където пропуснахте да отидете, там, където не ви остана време да надникнете, там, където си мислите, че нищо няма“ (Гласът по телефона, с. 99). Изминалото време, с всички свои събития, изглежда не е способно да проникне в „учудненото“ измерение на нонсенса, което пази първоизвора на познанието – детското учудване и радост от всичко наоколо. Нашата реалност твърде често му остава чужда, но не защото то е заключило вратите си пред нас, напротив – техните ключалки „са превърнати в работилнички за мънистени сънища“ (Тайнственият пътник, с. 72). Недоверието или прекомерната сериозност у нас може би въздишат: „Ох – рекоха си те, – добре си живеехме досега, а ето ти един съмнителен пътник! Какво ще правим?“. Но осмелят ли се да зърнат „съмнителния пътник“ в лице, мигом ще се разтворят във „весел, гъделичкащ смях“ и ще възкликнат: „Какъв прекрасен град, тук никой не си заключва вратите, тук всички са приятели!“.

 

Маргарит Минков, „Весел, гъделичкащ смях“. Ч. II., ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2017.

Реклами