Отрицателен манифест

МИГЛЕНА НИКОЛЧИНА

ЛВ, бр. 26, 14-20.07.2010.

Когато развих тезата си за майцеубийството в езика – която, простичко казано се свежда до следното: в синхронен план жени в литературата много, в диахронен план те изчезват – дълбоко се надявах да не съм права. Засега обаче наблюденията ми са по-скоро в подкрепа на тази теза. От тази гледна точка не мога да не разглеждам едновременното появяване на тези две прекрасни колективни начинания – „Неслученият канон” и трите тома на „Критическото наследство на българския модернизъм” – като имащо характера на симптом. Опитът да се реабилитират женските именна чрез изследване на неслучения канон има като своя сиеминутна корекция изчезването от „големия канон”, от „критическото наследство” и на малкото жени, които са били влезли в него. До такава степен са изчезнали, че в първите два тома дори вътре в текстовете имената на Багряна и Габе комай не са упоменати. В третия тук-там се появяват – по-скоро тягостно симптоматично, но не е сега моментът за такъв анализ. Любопитното е, че заедно с тях са си заминали мърцина и техните прекалено ревностни критици – като Мешеков, например, възторжения критик на Багряна, който не е включен с нито един текст.

И ето ги двете фантастични конструкции, които трябва да рационализират  епифеномени, дължащи се на съвсем различни логики. Жените не пишат манифести/ не пишат манифестно, така че въобще и не попадат в манифести (като че ли статиите в тези три, повтарям, изключително ценни тома са все манифест до манифеста). Е, бихме могли да кажем, „Амазонка” на Багряна е толкова манифестно колкото въобще един манифест може да бъде, а също „Потомка” и други творби от „Вечната и святата”. Изобщо тази стихосбирка може да бъде четена – и тъкмо така е и прочетена в собствената си епоха и дори преди още да се е появила като книга, само от периодиката – като сборник от манифести. Нищо от нейната шумна рецепция обаче не е попаднало в антологията.

Ето и един откровено манифестен текст на Дора Габе – „Детска душа и детска литература” – изнесен е на конгрес на ПЕН-клуба през 1938 година. Искам да подчертая това – годината е 1938-ма, жените в България съвсем наскоро са получили право да гласуват, но на този конгрес България е представена от жена, при това – в ситуация на все по-мрачен антисемитизъм – еврейка! Е да, ама…

Ама жените и модернизмът не били добре. Хубаво. Само че със сигурност никакво специфично качество на българския модернизъм не прави изключването на писането на Багряна или Габе аргументируемо. Напротив, спокойно би могло да се аргументира, че „Някога” и „Лунатичка” са две от най-необикновените книги, писани на български, и че новаторският им почерк, в духа на определени модернистки търсения, е част от тази им необикновеност. Би могло, разбира се, ако бъдат прочетени.

Поразителното в този, както го нарекох, симптом е тъкмо неговата надличностност. Той е работил въпреки и пряко намеренията на авторките – и в двата проекта участват предимно авторки. Вярно е, че, освен в много тесни кръгове, българското общество продължава да бъде до голяма степен импрегнирано спрямо идеологиите, които са в основата на „Неслученият канон”. Но закъснялото им прогласяване – в случай, че бъдат прогласени – ще има ефекта, който има и там, където тези идеологии проведоха големите си битки – ефекта тъкмо на ситуацията, която едновременната поява на тези два проекта илюстрира. Мрачно е, но пак ще го кажа – човечеството по-скоро ще се откаже от литературата, отколкото да позволи на жени да обитават нейната памет. Наречете го отрицателен манифест.

About these ads

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s