Поклон пред Радичков

КАТЯ СТАНЕВА

Поклон пред Радичков

или “Истинските хора умеят талантливо да се смеят и плачат

“Само с гол талант …”
Христо Банковски, “Ясна тъга”

На 21 януари 2009 година се навършват пет години от смъртта на писателя Йордан Радичков. Във вестник “Култура”, бр.21, 21 май 1993г., е отпечатан тeкстът “Добродушните смокове”. Ще цитирам кратък пасаж от Радичковите “Няколко встъпителни думи”:“Веднъж при лов на фазани се отклоних от групата в търсене на ранен в крилото фазан и докато газех гъстата трева и бурените край едно лозе, чух някой да ми подсвирква. Може би птицата кос ми подсвирква, може би смок? – помислих си и продължих по посока на подсвиркването. Стигнах до стара колиба, направена от лозини, и видях там полегнала на една страна глинена стомна. Лозето бе обрано отдавна, а и колибата отдавна не бе обитавана. Полегналата на една страна стомна изглежда че бе изоставена от стоя стопанин, захвърлена като  нещо вече непотребно. Но тя продължаваше да тъгува за стопанина си, затуй задухваше ли вятър, изпращаше към него нежните си позивни”.  С писана преди доста време рецензия  за книгата на Инна Пелева “Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга” искам да припомня колко точно, неподвеждащо, провидческо е избраното от изследователката заглавие. През декември 2003г. ръкописът, тоест дискетата с книгата,  е предаден/а в издателство “Просвета”. Отпечатването се случи през август. Писателят не прочете това виртуозно декодиране – опит за красиво препредаване на “позивните” и тъгите на човешкия свят, граден през годините в неговото творчество.  На 21 януари 2004 –та той ни напусна. Поредно потвърждение на максимата, че имат своя съдба и книгите. Според Чоран тя е по-трудна за предвиждане от съдбата на хората. “И може би това е единствената причина, която може да ни накара да продължаваме да пишем”, самоутешително и окуражаващо всички от гилдията вмята авторът на “Силогизми на горчивината” (Syllogismes de l,amertume,1952); през румънски заглавието е преведено от Огнян Стамболиев  като “Силогизмите на тъгата”, Летописи, кн.7/8, 1996, с.195.

Трудът  на Инна Пелева изследва как текстовете на Йордан Радичков сглобяват скелето  на социалната и природната действителност и заедно с това дискретно, внимателно и неотклонно отчита фактора напрежение, трепет, интимен ангажимент  при портретуване на човешкото от езика-поглед на “северозападния” автор.

Очевидно “Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга” е комплексно промислена работа, проектирана като разгърнато, многообхватно,  подчертано личностно изказване в нестихващ, често пъти провокативен, понякога буен – като ненаиграло се дете – критически дебат. Понеже писах за “Литературен вестник” рецензията, ще припомня закачка, тиражирана от неговите страници (бр.27 от 11-17.7.1994г.): изговореното от Албена Хранова за предугаждащата, изпреварваща и осмиваща всеки интерпретаторски ход Радичкова текстовост. Когато езикът на писателя бъде превърнат в научен предмет, според Хранова, изборът на изследователска парадигма може да се коментира през/чрез думите на смрадовранката от “Ние, врабчетата”:“истински образованият никога няма да легне да спи спокойно, ако не е в течение на новата фльонга”. Пловдивчанките, тогава често пишещи за вестника, и сега сън не ги лови …

Агоналното, показното “разглобяване на играчките” (“за да се види как са направени”), оригиналната оптика при новото им сглобяване-забавление  са важни  доминанти в изследването на Инна Пелева. То е откровено прицелено да яви , да об- ясни автентичното, “идиоматичното”  присъствие на писателя в нашия духовен живот през последните пет десетилетия на ХХ век; работата представя и най-характерните качества на литературната историчка. Наблягам нарочно на това отбелязване – през 2004-та се появява не просто поредна, “редова” (още по-малко “юбилейно” проектирана) книга за родения през 1929 година Радичков, а книга от Инна Пелева за трудния класик на съвременната българска литература. Авторката на забележителните монографии “Идеологът на нацията. Думи за Вазов”, Пловдивско университетско издателство, 1994,  “Ботев. Тялото на национализма”, Издателство “Кралица Маб”,С., 1998, “Алеко Константинов. Биография на четенето”, Просвета, С., 2002,  предлага обемно и оригинално тълкуване на обемната и сложно организирана проза на писателя с безспорно място в Конспекта.

В “Няколко предварителни изречения” изследователката дава израз на своята обнадежденост, че понякога с думи могат  да се правят социални неща, да се изпращат послания и от така набелязаните изходни позиции започва своя разказ за особеното творчество. От краткото въведение става ясно, че според Пелева логиката на текстоизграждащите и взаимнообвързани компоненти мислене-език-битие-човек, (положеността на съществуването между говора и мисълта, между безсмислието и смисъла, между звука и езика) управлява почерка Радичков.

Същинският  текст на изложението е съпроводен от коментари на разностранна научна литература. Въведената чрез стегнато цитиране и/или рефериране критическа текстовост върху “обследвания” писател функционира като компетентен и професионално направен Кратък увод в радичковознанието (заслужават специално внимание началният фрагмент от първата част “Критическият дискурс или практики на опитомяването” /с.11-18/ и Уговорките, въвеждащи във втората част /с.165-169/, приключени-подкрепени с бележка под линия, указваща солидната осведоменост на авторката чрез посочените интернет-координати на “почти пълната и почти точната библиография”, включваща “смайващо и смазващо количество тълкувателски опити върху творчеството на класика” ). В режим на похвала ще посоча полемичната напрегнатост, категоричната отграниченост от вече лансирани интерпретативни решения на сложния казус за литературния феномен Йордан Радичков.

Изследването на Инна Пелева  е теоретически задълбочено и  в същото време много увлекателно,  провокативно в разнищването  на бриколажната природа на  Радичковите текстове. Ювелирната  работа с конкретни творби; ефектните, прицелени да курсивират уникалния почерк на писателя сегментиране, рубрициране, колажиране на ключови образни структури и сюжетни схеми присъства като разпознаваем знак, характерна отлика и в предходните монографии на авторката. Пелева наложи свой модел за четене на класиците, тук той е прецизиран, технологически усъвършенстван, функционализиран откъм зададена парола “Радичков” – затова и дълбаенето в преписването, преразказването, миксирането на цитати и свои редове,  аналитичното вглеждане в двусмислените резултати и напреженията на бягството  от авторство е любопитно, продуктивно, в някаква степен заразително.  Впечатляваща е способност на Инна Пелева да работи с голям брой текстове едновременно, като извежда ясни посоки на тяхната типологична близост по отношение на не(до)видяни, недооценени от други анализатори проблемни възли, доминантни тематизми, фигурални решения;  тя  пристъпи към написването на труда след продължително вглеждане в прозата на Радичков през оптики, неползвани за досегашните й прочити. Привидно изследването се базира върху формула с доказана надеждност и продуктивност при обсъждане на всяко творчество, придобило статут на литературна класика, но всъщност е (съ)граден разказ, който явява и съпоставя нагледи,  извлича литературно-историческите смисли, като игрово свързва прагматиката на дескриптивното четене с концептуално и теоретично проблематизиране.

Магистралните сюжети, които проучването  конструира и раздипля, са два.  Първият проследява сложните  и менливи във времето отношения  на писателя с авторитетни чужди речи. Частта, озаглавена “Радичков и другите”, тълкува доскоро най-важния глас в съвременната българска литература като отекващ на гласовете и думите на другите, като присвояващ и признаващ различни по произход наследства. Тук няма как да представя интерпретативните сдвоявания, наблюденията, изводите от многобройните анализи, те са пределно конкретни. Ще изтъкна само изключителната ефектност на реторически питания–констатации от типа “Но пък дали не именно стара очарованост от “Малкият принц” … не обуславя Радичковата втренченост в опитомяването като същностно събитие в човешкия свят”; “И нима няма спомен  – инкрустиран на странно място – за Едгар По и класическия му разказ “Сърцето издайник” в Радичковото думане за това как къртиците разбират, че горе онзи с мотиката ги дебне ( А ако човекът се спреше на едно място, то те чуваха над главите си сърцебиенато му. Човекът не знаеше, че сърцето го издава по такъв издайнически начин”). Убедително са  обосновани правото и отговорността на интерпретатора да открива интертекстуалността, присъствието на Заварената Библиотека сред и в книгите на писателя.

Втората част, наречена “Радичков и другите  – събитието “само по себе си”, се занимава с “неоспоримо своето на/за обследвания почерк, свръхфизиономичното, неповторимото и неповтарящото, онова, което е сърцевина на самоличността му”. Тук са изведени няколко посоки на търсене на специфичното в Радичковото боравене с езика. Фрагментът “Наричане, превод, дума” разглежда обсебеността на автора от имената и странностите им, а следващият – “Насладите на изброяването” – курсивира изключително богатата наблюдателност на  писателя, отливана в огромни вериги от наричания, както и умението му да побере битието в минимално количество думи. В разделите, посветени на “питането и отговарянето”, на “спорното знание за селото”, на “тайни и разгадки” контекстовото ситуиране и каскадата от интерпретативни сравнявания Радичков – Христо Калчев, Радичков –  Елин Пелин / Михалаки Георгиев / Йовков / Георги Раковски / Георги Караславов позволяват на авторката да създаде сложна мрежа за разбиране  на литературния феномен, да автентизира Радичковото слово.  Изследването по особен начин чете особените текстове на писателя, чете ги не в тяхната буквалност, а в процедурите, с които те обглеждат и записват света и в които се оглежда виждащият. Пелева скъпи образа на автора, в отделни пасажи почти любовно го изписва. И не пренебрегва факта, че Радичковата проза събира и общите места на специфичното за соц-поколенията писмо.

Книгата “Радичков. Дума, разказ и тъга” би трябвало по-пълноценно да се ползва в изследователските и образователните практики. Познавам повечето от четените и писани текстове на Инна Пелева, разпознавала съм лансирани от нея оригинални идеи, формулировки, хрумвания в прередактирани  или доразвити от други колеги версии. Според мен трудът, посветен на Радичков, е нейната най-силна книга. Нещо повече, искрено се надявам това великолепно изследване на белетристиката на известния и обичан в чужбина писател – да бъде превеждано и налично сред чуждестранните читатели и ценители на българската литература.

21 октомври 2004 г. – декември 2008.

//

About these ads

Вашият коментар

Filed under Прочити

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s