Яница Радева [Иван Теофилов]

Навлизане във вселената на яйцето

Тя е един укрит свят. Свят, в който проникването е възможно само посредством причудливи приспособления, които да го открехнат и да видиш „с кристална яснота цялата му озарена вътрешност”. На яйцето. Но не само. Ако Иван Теофилов поставя в пролога на новата си книга „Вселената на яйцето” откъс от част със същото наименование, включен в предходната му мемоарна книга „Монолози” (2001), читателят би трябвало да бъде нащрек. Поне по две причини. Яйцето в творческата вселена на Иван Теофилов, макар назовано като реално, извадено от реалния спомен за еврейския квартал Ортамезар, отдавна е престанало да бъде яйце. То е нещо много повече. Каквото е и градът в поезията му. Яйцето е тайнственият свят, в който читателят бива поканен, а чрез словото на един поет, приобщен. И втората причина, поради която читателят трябва да чете внимателно – заради Пролога. Както в предходната книга на Иван Теофилов с избрани стихотворения, и тук прологът е повече от въведение – той е осветление към вътрешния свят. Там вселената е на човека, пазещ своята вярност към значението на нещата, тук осенява пишещ и четящ и „изпъква с радостта на изградените човешки добродетели”. Защото е именно книга за отстояването. За начините да се живее въпреки всичко, да отстояваш човешкото и да побеждаваш, но не с цената на всичко, а с цената на търпеливостта, оставането самия себе си независимо от обстоятелствата. Затова не е случаен и епиграфът от Елиас Канети, поставен в началото на книгата: „Защото моралната квадратура на кръга е в това, как да продължаваш да живееш и да не си победител в един свят, където за победените няма място…” В този смисъл „Вселената на яйцето” допълва „Монолози” (2001). Защото и „Монолози” разказва за оцеляването, за разминаването между творческите стремежи и реалните обстоятелства, и тя също е „затворен свят”, както поетът перифразира Набоков в началото на тази книга, и тя също е визия за многостранните „криволици” и пътищата на своя автор. Всъщност част от текстовете, съставящи книжното тяло на „Вселената на яйцето”, читателят вече познава от „Монолози”. Книгата се гради от хронологичната нехомогенност на написването им и задава различни, наслагващи се представи за времето. Онова, което е ново – прибавянето на още събития, най-вече в първата част на книгата, навлизането на други лица или обогатяване чертите на описаните в предходната книга чрез разрастване, допълнително детайлиране на спомените за тях. Така онова, което Теофилов е решил да „дешифрира” пред читателя си, са наситените багри на един свят, в който „приключението” със старото пардесю се преплита със „спомените” на кръвта, погледът на едно дете от военните години 1943–1944 поглежда през очите на един помъдрял през пътя си в живота човек. Говорещият глас в първата част „Момчето, което бях” е гласът на прошката. И този глас е втора отлика – тонът на гласа на разказващия тук се откроява от предходната мемоарна книга на поета, ерго и от гласа от следващите части. Помирението с времето, или по-скоро с времената, тук звучи особено силно, обагрено с ярките цветове на обаянието, което според Бланшо в „Литературното пространство” е свят на омагьосващо привличане, светлина, статичност и замайване.

Втората част на книгата – „Предизвикани записки” – прави впечатление с ясно изразената си структурираност, която редува фрагментите на припомнящия си глас с афоризмите за поезията. Така редом до спомените за личности като Иван Динков и Цветан Тодоров, за случайните „зървания” на поети, принадлежащи на други темпорални пластове не само днес, но също така и тогава, през 50-те години, израстват и собствените мисли на поета. Каноничните фигури от литературата ни са описани в книгата и метафорично, и живописно и в същото време тези описания свидетелстват по сходен начин, както спомените на Кирил Кръстев в небезизвестната му книга „Спомени за културния живот между двете световни войни”. Ето вижте: Трифон Кунев крачи „пружиниращо, досущ като щъркел”, Николай Лилиев се отбива в Театралното училище (сега НАТФИЗ) с „несъответната на името си масивна фигура, с едро, но благородно лице”. В тази част на книгата, както стана дума, значително количество от фрагментите са откровения за поезията, за „идването” на стихотворението, за писането и вдъхновението. Но всъщност Иван Теофилов не говори за вдъхновение, а за провокация: „Най-често ме провокира да пиша онова, което липсва в живота”. Думата не е случайна – при Иван Теофилов няма случайни думи. Може би защото животът го е научил на устойчивост в изпитанията – принуден да живее, потънал в „непрогледността на абсурда”, по-скоро наблюдател на „културния ФРОНТ”, отколкото участник в литературния живот, в неговото трудно, със сизифовски усилия реализиране на всяка от книгите му до 80-те години – показателни спомени читателят ще прочете във „Вселената на яйцето”. А именно от 80-те години са някои от интригуващите спомени за времето, за приемането на поета в СБП, което той възприема като „нов вариант на принуда и подчинение”, както и за младите автори, които поетът „среща” като редактор в отдел „Поезия” на сп. „Пламък”. И в тази нова ситуация на 80-те, в това следващо изпитание за него е жизненоважно да покаже непромененото си поведение. Моралната страна на битието е нишката на Ариадна в лабиринта на живота. Иван Теофилов го показва не само чрез спомените си, не само чрез поезията си, но и чрез човешките жестове на помощ към младите тогава поети, които са не просто „помощ”, както поетът от скромност се е случвало да казва, а заемане на естетическа позиция за литературата, измерване на българската литература чрез ръста на световноизвестните автори (Бунин, Северянин, Бродски), чиито текстове превежда. Този висок критерий за литература той продължава да отстоява и през 90-те, когато неговото име и творчество, както и това на Николай Кънчев и Константин Павлов, окончателно излизат от сянката на принудителната маргинализация и заемат полагаемото им се място в литературното поле.

Мислите на Иван Теофилов за поезията, изразени в книгата, са допълнение – код към собственото му творчество, причините и обстоятелствата за написването на някои от тях той живописно споделя с читателя. Чрез записките заявява поезията си като съпротива, истинското писане като съпротива на режима и като противопоставяне на неистинско писане:  „Поезията за мен винаги е била отдушник и нещо като терапия в условията на цензура и автоцензура, за да изразя, макар и насаме, личния си опит и преживявания, да ги направя сходни на моите личностни и идейни антени. Защото имах нужда на кажа неща на друг език – повече или по-малко кодиран, идиоматичен – самия език на поезията.”

В цялата книга се налага усещането за едно специфично световъзприемане – поетично, което изгражда стихотворенията на Иван Теофилов. Спецификата на това световъзприемане е вниманието към предметите, вещите като изразители на живота се открояват в един от фрагментите (№ 10) в първата част на книгата, в който паметта за приятелите от детството е пренесена върху къщите, в които те са живели, дори нещо повече – физическите характеристики на момчетата от някога са заличени за сметка на открояващото се пищно откъм детайли впечатление описание на техните домове: „В ранното си детство имах двама приятели – Исмаил и Киркор… Замисля ли се за Исо, единственото, което си спомням, е един натрапчив белег… А Кико… него изобщо не си го спомням. Но помня една старовремска арменска къща. Някъде към Чифте баня. Разклонена от стълбища и веранди, с разкошна резба на двойната входна врата, магично озарена от сини, зелени и червени стъкла, с вестибюл, озвучен от непрекъснати арии на пъстро подхвъркващи в телени клетки канарчета…”

Творческата памет на Иван Теофилов, като че ли има особената способност да помни живота чрез подредбата на къщи и улици, чрез разположението им и по този начин да изгражда неоспорима наличност на живот, която другата неустоима наличност на настоящето с вечното му пренареждане на нещата не успява да изличи – тази неизличимост на живота прозира и дори бих казала – е целта на всеки стих, написан от Иван Теофилов.  И четейки точно този фрагмент, пред мен, а вярвам и в съзнанието на читателя „оживява” стихотворението „Синигери” от стихосбирката на поета „Амфитеатър” (1968).

Третата част на „Вселената на яйцето”, освен споменатите по-горе „и други страници”, разкрива и още една страна от творческата биография на поета, за която той говори не толкова често, но затова пък с много болка и обич. Или по-точно първо е обичта, а болката – тя е по-късно. Последните страници на книгата са разказ за театъра. Те са навлизане отново в щастливия спомен да бъде част от трупата на Бургаския експериментален театър, любопитното запознанство с Леон Даниел, общуването с Пейчев, Юлия Огнянова, Ицко Финци. Те са и тъжната радост от одисеите и победите около и на пиесите му „Часовникарят”, „Крали Марко”, „Индже”, които променят облика на българския куклен театър, спечелват му международно име, а лично за автора си – след 18 години работа – донасят разочарование от „тоталитарната куклонияда”. И все пак – както казах в началото – „Вселената на яйцето” е книга за прошката. Важно е какво си дал. Защото всичко, което си дал, по един или друг начин се връща при теб, остава с теб и пълни сърцето ти. Въпреки страниците на разочарование от режима цялото усещане от книгата е за светлина, извираща от множеството предмети и детайли, чиято мозаечност и наситеност рецензентите на поезията му забелязват през 80-те години. Тази светлина струи от редовете на „Момчето, което бях” и се допълва с впечатлението за достойнството на личността, което се усеща в „Предизвикани записки”, и с предчувствието, че има още какво да бъде разказано и което може би ще открием в „и другите страници” на следващата книга на Иван Теофилов. Защото без съмнение той има да ни каже още много.

ЯНИЦА РАДЕВА

Иван Теофилов, „Вселената на яйцето”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2011.

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s