Яница Радева [Илко Димитров]

Четири, като възможност да бъдеш

Онзи следобед, когато попитах Илко Димитров „Защо „Четири”?”, докато очаквах да напише посвещението върху най-новата си книга, той отговори с лаконичното „Ще разбереш”. Докато читателят се пита „Защо „Четири”?” и разгръща черната квадратна корица (а квадратът е също четворка, но също и експанзията на единицата, която, както няма да пропуснем да забележим, е другото значещо число в стихосбирката), дело на Румен Евтимов, илюстрирана с особена бяла четворка-буква Ч, аз избързвам с още една констатация, понеже вече съм отворила „Четири”. Нито един текст в стихосбирката няма озаглавяване, както е и в предходната книга на автора „Продавачът на конци” (2009). Когато зачетете, ще забележите и друго – всички текстове, неразделени по друг начин, освен от разположението им на новата страница в изданието, образуват цяло не само чрез концепцията за полиграфическа реализация на изделието, но и в единството на ниво послание. „Четири” продължава в същата стилистична и тематична последователност темите от предходната стихосбирка на Илко Димитров за човека и неговото самопознание, за човека, търсещ да узнае своето място във вселената и същевременно своето (ново) отношение с Бога. И тук, както в „Продавачът на конци”, ключово е питането „Има ли Бог?” и дали той не е нещо, което не е самостойно, отделно и другаде. Опитът да се дефинира Бог като „знак за равенство между човека и Вселената” е продължаващо разшифроване по страниците на новата стихосбирка. Непрекъснат е и интересът на автора към времето – Кое е времето, в което съм положен? Кое е истинското време? – са само част от отворените питания в „Продавачът на конци”, които намират някои от своите възможни отговори в „Четири”, но и поставят и други. Как времето се променя и коя промяна дава истинския наглед на нещата: „Столът, който си остава един и същ, се вижда огромен на малкото дете, а с напълно подходяща големина на същия, вече станал възрастен човек. Кой стол е верният?”

Времето, обговорено в стихосбирката, притежава една особеност, която го различава от класическата представа за време. Било, то вече е друго, но в това сега, което е абсолютност на настоящето в книгата, в това сега „когато думата съвпада със събитието”, времето, като че ли е спряло в замиране, което не е смърт, а липса на временност, „изживявано” преди секундата на своя Танатос. То е нещото, което се случва изведнъж и в промеждутъци, сякаш на тласъци, в които човек като „пробуден” (за кратко) от някакво обаяние „изведнъж” вижда, че орехът се е разлистил. Времето в „Четири” не изтича, няма начало, няма край, а е още една възможност, една постоянно траеща възможност.

Още една причина за усещането за несъществуващо време, за липсата на време или по-точно за усещането за неговото положено в статичното сега в „Четири” е, че съществото е събрано, съв-купно, всички точки са свързани, няма пътуване (то е за номадите, които са винаги никъде), нито пристигане (защото няма тръгване), няма усещане за движение или ставане – всичко вече се е случило – в третото време – времето на случването, което е новото време и с което Азът съвпада. Това е времето на свързаността, на свързващото времената време, гранично – нито вътрешно (психологично или екстатично), нито външно.

Тясната логическа връзка между неозаглавените стихотворения и прозаично-лиричните фрагменти превръща „Четири” в голяма лирическа творба и би могло да се твърди, че стихосбирката функционира като лирическа философска поема.

И тук отново идва въпросът: Защо „Четири”? Един от възможните отговори е: „Четири” – за да съвмести четири несъвместими човешки същности с четирите им принадлежащи (също несъвместими) пространства: ловеца, несъвместимия със земеделеца, земеделеца – несъвместимия с градския човек, а градския човек – като несъвместим с… „новия” човек, човека под номер 4.

Четири е книга поема за четвъртия човек – без име, – „произнасяха името ми и аз съществувах”. Но парадоксално новото при Четири е, че започването-да-нямаш име не се възприема като травма, напротив, травмата се оказва тъкмо името, защото отделя от другите – „отделен съм мъртъв”, „името ми – опасна връзка, вреден навик”. Четири е социално същество, като градския човек, живее в контактите, но без чувствата, в умелото им потискане, в скриването им в неможене или в отделяне от себе си. Това е изборът на самия, но неназовалия се самотен; изборът на пътя, който не е сигурно дали е изкачване, но със сигурност е сриване „по отчаянията и страховете”. Единственият екстаз, който Четири си е оставил – позволил си е „сриването” – сриването – копнеж по тъмната страна на отчаянието.

С отпадането на личността, защото личността е пречка, Четири съзира възможността да отпадне и светът. Светът е изчерпващ се и в изчерпването си той става свят без нищо, свят на номади, в който „е добре да нямаш нищо, което иска да те задържи”. И в своето разпадане и разнищване, точно в точката на пълното му изчезване Илко Димитров въвежда света като „пораждаща се възможност”. Възможността е не в някакво ново начало например, защото за Четвъртия човек, който не е личност, състоянието на контакт е единствената възможност за себеосъществане. За Четири светът може да бъде възможност само ако остане в мрежата с другите деиндивидуализирани, „пропусклив за общия замисъл”.

И тъкмо читателят да помисли, че този свят – светът на Четири – е виртуалната матрица или глобалната система на съвременното номадско общество, но лирически пресътворена, Илко Димитров променя ъгъла на показа. Оказва се, че Четири всъщност е копнеж по Изначалния. Онзи преди земеделеца, преди усвояването на земята и материята, преди тежестта на сечивото и опитомяването на природата. Копнежната деиндивидуализация е към „когато няма разлика между материя и дух”. Четири иска да е Първият в онова Едно, което съставя всичко, което е живеене в неизменяемостта на атома, свързан в творение, в опита да остане единен, което значи хармоничен и цялостен: „човекът сам създава, подхранва непрекъснато, зарежда/ извора на всичките нещастия, широко отваряйки вратата/ за всички зависимости, напусне ли Едното”.

Оставането в Едното е оставане в Бог. Но е нужно уясняването: „като казваш Бог – знаеш ли какво казваш?” Този обрат в перспективата на гледане и съответно възприемане на Четири разполовява, прорязва книгата, отвеждайки тематично стихотворните късове към темата за Бог. Въвеждането на божественото налага да бъде дефинирано какво е Бог, защото за новия човек трансцендентното има нови, други, различни измерения. Дефиницията на божественото налага уясняването и на това какво е смъртта, както и какви са новите основания на вярата (която е от нов порядък – на едността), измеренията на съмнението (в Книгата като механизъм за спасение, който вече не е възможно да бъде схванат) и преодоляването на граничността (най-вече на човека). Вярата на едността е вярата на новия „събран” индивид, а не двойственият (раздвоеният), която се изразява чрез: „съпричастността/ отговоря на стремежа на човека за взаимност/ с Космоса и поставя боговете там, където са били в началото – сред слънчевата и пулсираща енергия, която/ прелива от нюанси”.

Границите са разтворени, мембраноидни, пропускливи за общия замисъл. Човешкото не е категория, а човекът не е вече тяло, или не е само тяло с определен обем и в определено състояние. Човекът също е пропусклив, той е субстанция, всепропусклива, а това задава и възприемането му като лишен от телесността си като гранична, индивидуална, своя зона, защото „сега преградата задушава, стои нелепо”. В този смисъл, погледнат откъм пределната му отвореност/ без-граничност, човекът Четири е не материя, не вещество, а мисъл, „както мисълта не се измерва”, както е вседостижима, всепроникваща.

Човешкото битие присъства предзададено от абстракцията на понятието, знанието (или незнанието) на идеята, чрез липсата на детайли за назоваване на човешкото, а не с конкретиката на думата (дори плачът, изговорен в стихосбирката, не е конкретен, не е допуснат със своето конкретно причинно-следствено проявление – „няма да е конкретен плачът ни този път”). Розата, столът, разлистеният орех са единствените материални (природни) обекти, а плачът единственото физиологично състояние, които обаче се разпукват от буквалните им значения и поемат многопластовостта на посланието, която е начин за неговата поетическа трансформация. Четири, като същество от напълно нов порядък, приема „предходниците” си като възможности за обобщение, а природата, доколкото и колкото присъства в книгата, е показана чрез нейното надрастване във вътрешната му същност и по този начин превръщането му предимно в духовно същество, което не изпитва бремето на миналото, тъй като не е свързан с него, а с настоящето. Неговото сега не е съставено от събития и случки, които се съживяват от паметта, защото светът вече е съ-битиен, а не събитие („днес кой говори сериозно за отделни събития”).

Накрая, преди да затворим книгата, за да я подредим на рафта, или преди да решим да я препоръчаме на някой близък, но не за естетическа наслада от картините, които стиховете биха оформили като представа, а за философско съзерцание от света на идеите, което думите предават не като послание, а като основание, да погледнем отново корицата с особената цифра-буква, която този път изпъква в стилизирана фигура. Това ли е Четири, четвъртият човек? Нарамил живота си, който „не е пръчка с начало и край, а още една възможност”. Възможност за какво? За нова реалност? Реалността на изначалието, на непроявеността, която е завръщане към квадратурата на Рая. Или е възможност за друго, което (още) не можем да си представим. Четири е една друга възможност да бъдеш.

ЯНИЦА РАДЕВА

Илко Димитров, „Четири”, изд. „Стигмати”, С., 2011

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s