Яница Радева [Малина Томова]

Ежедар от Малина Томова

Книга, „направена”, за да е изненада, „неочакван подарък”. Книга, окръглила се от задругата на съставителя Иван Цанев, дизайнера Красимир Апостолов, оформителя на книжното тяло Гергана Икономова и обезпечила се като материална полиграфическа наличност от логото на издателска къща „Жанет 45”. Книга, направена от хората, повторно родили времето на стиховете, събрали го, синтезирали го в това стилно томче – по внушение на Съдбата. Това си мислех, докато разтварях страниците на „Жизнен опит. Избрани страници от книга на познанието” от Малина Томова, включваща стихотворения от стихосбирките й „Душа” (1978), „Ежелюбов” (1987), „Стигмати. Книга на познанието” (1994), но също и откъси от критически ракурси, между които съставителят е поместил и стихотворения-диалози с поезията й (от Екатерина Йосифова, Силивя Чолева, Калина Ковачева, Рада Панчовска, Николай Бойков и др.). По този начин значителна част от избраните стихотворения в трите части – „Бързописно въведение”, „22 стихотворения (и един акростих)”, „Слабите места на поезията” – биват критически обговорени в последната част на книгата – „Прочити и отгласи” – от гласовете на Дьорд Сонди, Иван Николов, Здравко Недков, Екатерина Йосифова, Златомир Златанов, Светлозар Игов и др. Тази интерпретативна част, освен изрезки-спомени от рецепцията за книгите на Малина Томова е допълнена от споменатите по-горе стихотворения-диалози, които са поетическите прочити на поезията й. Своеобразните диалози на места са коментирани от съставителя, когато е преценил, че публикуваното стихотворение е нужно да „пристъпи” със собствения си „жизнен опит” в стихосбирката.

Книга, „направена” със сърце. А сърцето има друг усет за нещата, то сякаш е органът за улавяне на трептенията на всемира, закодирани в ритъма му, и затова смея да твърдя, че именно то е подбирало именно тези стихотворения за книгата – онези, които запечатват живота между миговете на рождението и смъртта, на равносметката и отстояването на бъденето. Например: „Да бъде всичко! И животът/ да идва без да си отива” („Мото”). Или „бързописите” „Книга на познанието”, „Жизнен опит”, „Нерешителни души”, „Приписка в календара”.

И все пак трябва да кажа, че самият контекст на писането за тази книга прави рецензията невъзможна. Тя настоява за огъване по спиралата на говоренето, иска то да се каже по повече от един, или поне по друг начин, и не настоява това да е задължително високият, емоционално отстранен стил на критическия текст. Защото „Жизнен опит” е не само най-новата, но и последната книга на Малина Томова, последна с всичките възможни значения на тукашната жизненост и опитност, които определението включва. Докато в едно друго измерение експериментът с жизнените умения без съмнение продължава… Като книга, побрала в подзаглавието си част от озаглавяването от предходната стихосбирка на поетесата – това е „книга на познанието” – книга за пълното (о)познаване на живота, до последната му песъчинка в часовника. А тази песъчинка без съмнение е златна. Защото са златни, сиреч благородни и благо изречени, думите – те крият в подмолието си светлина и надежда. Заради такива думи си струва греха да „забравиш” да върнеш книгата в библиотеката, както Дьорд Сонди признава, че е сторил. Освен това, „ежелюбовно” да живееш във и за литературата е жреческо обричане на бог, чиято обич се явява в изпитания и в „стигмати”. Неслучайно заглавието на третата книга на Малина Томова и на издателството, чийто стопанин е, носят това име. Защото стигмата е онзи знак-белег-рана, по който се познават избраниците. Избраниците всеобричащи се – по всички начини.

А онази златна песъчинка, която споменах, без съмнение е мокра. Оросена е от водолейска стомна, не от сълзене. А това значи, че оросяването е най-вече от ориста на погледа – да вижда малко над другите („Встъпление на глас”) и затова знаещ какво представлява времето, но няма да го каже, за да не разруши надеждата, че животът е приказна игра, винаги ще изрича приказността му и ще я търси в ежедневието, ежечасно и ежелюбовно ще наднича под крилата на лястовиците, които говорят не-като-хората, защото: „и как да кажа на едно дете,/ че времето пресипва песъчинките в часовника,/ засипва детствата, животът ни съсипва,/ разваля нашите най-хубави игри?” („Най-хубавата игра”).

Бързописите, както и стихотворнията на Малина Томова трябва да се четат бавно, защото нейните текстове играят със смисъла, разплитат плетката на значенията, нишките им са повече от една. Това са стихотворения, които обагрят значещото в нова светлина, изказват нещата по чудат начин, превръщайки ежедневието в очуднено пространство, открехват растенето („Растене”) като вълшебство на разлистването на нещата, така както е ежевъзможно в света, създаден от Луис Карол. Именно тази далечна и може би лична асоциация със „Страната на чудесата” ме кара да твърдя, че стихотворията на Малина Томова умеят да изричат с непосредствеността, която се открива в речта на децата, но и по тази си склонност наподобяват именно чрез играта със значенията на думите и смисъла на скороговорките, поетичния изказ на Николай Кънчев. „Каквито щастия и да бълнува то насън/ и колкото да вярвам, че цъфти от здраве,/ аз пак ще съм нащрек до сутринта – / като живак в дежурен термометър” („Епикриза за цветето”). Присъствието на приказно-детското начало като форма на художествена игра в поезията на Малина Томова, но и в тази на Федя Филкова е отбелязано от Розалия Ликова, говорейки за наивизма като една от характерните черти на поезията на 80-те години на ХХ век (вж. „Поезия на седемдесетте и осемдесетте години”). И бързам да допълня, че „приказността” и интересът към детското присъстват в поезията на Малина Томова не само на нивото на изказа, но и на това на тематичността на стихотворенията, заложени са още в озаглавяванията, например „Малък принц”, „За Пепеляшка”. Споменавайки интереса на поетесата към приказното, не бива да отмина и друг, като че ли пораждащ се от него – вниманието и зачароването към/от „чудото” на малкото, което пак Розалия Ликова свързва с традицията на Далчев, но тук към философските търсения и интереси ще прибавя и магията на детайла (обаче тази детайлност присъства като екстериор, а не като интериор, като приемущество на природното пред стайно- и стаено вещното), на който е съсъдът на важното и красивото: „Дрипав карамфил, добре изкалян,/ ален смут в душата ми разпалил” („Макар в калта”).

Както казах, това е книга, направена със сърце. За поезията в нея – макар авторката й грижливо да я е (о)пазила от славата, неизбежно ще се говори. Не само откъм възможностите за gender интерпретретации например, поради тематичната наличност на женствеността и майчинството (изказано по начин, който мога да определя с метафоричния образ на пролетно-девствената природа – все-, еже- пораждаща се – много подходящо потвърждение на тези наблюдения е стихотворението „Череши” с мотивите за зреенето, беритбата и раждането), забелязано от Здравко Недков по повод първата й книга; не само и заради гъстата „словесна сплав” (Иван Николов), която стихотворенията й оформят, но и заради разнопосочните творчески търсения, които чрез формулата на „ежелюбовта” прекрачват в Градината с голямото време, към неговото осмисляне и преизговаряне, заедно с поетичната дефиниция на свободата. А какво е свободата? Според Малина Томова определението е от компетентността на геометрията: „разстоянието между убиеца и жертвата”, но веднага поставя акцент върху замъгленото, неясното и убягващото, много широкото или много тясното – „неразчетени докрай йероглифи”. Или накратко – тази поезия успява да съвмести неясното („неописуемото да опиша”) с точното, игриво-виталното с философското. И като резултат прошепва на читателя миниатюрни стихове-светове като например „Гонитба на пеперуди”, а най-добре като че ли подкрепя това наблюдение, дори само чрез озаглавяването си, „Поредният оксиморон”.

Определенията на понятията от „бързописите” на Малина Томова като тези за свободата, живота, смъртта, опитността, щастието могат  да бъдат разпознати като същества, „гъмжило от невидими присъствия” („Поредният оксиморон”), поместени в стъкленици за съхрание, които читателят е ако не задължен да изследва, то със сигурност би трябвало да бъде изкушен да съизмери със собствената си колекция от болка, знания, страх, жизнен опит… Защото какво е човекът, освен колекция от болка, знания, страх, жизнен опит… („Като малка не знаех/ сега знам… наполовина…/ Когато наближи да науча всичко,/ дали ще мога… да прелиствам?”, „Книга на познанието”).

И накрая… Прочетох тази книга като ежедар, направен от сърце – не само за Малина, но и от Малина. Затова избрах да говоря за „Жизнен опит” предимно сърдечно, а не литературоведски, защото това е не просто книга и не само „неочакван подарък”, а е нещо много повече. Това е връщане на дар, чиято жестова важност и задълженост Марсел Мос подробно е описал в известното си изследване „Дарът”. А този дар е Малинината самопожертвователна заетост, за която Иван Цанев пише в текста от финалните страници „Няколко обяснения за непосветени”, поради която не й остава време да помисли са себе си и своите – авторски – книги. Избрах да говоря така за тази книга и по още една причина, повече биографична, отколкото интерпретативна. Написах този текст като някой, чиято рождена дата според акта му за раждане е 21 януари. А това е причина, която, мисля, е достатъчна за изричане отвъд изричното очакване за рецензия.

Яница Радева

Малина Томова, „Жизнен опит. Избрани страници от книга на познанието”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2010.

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s