Стефана Димитрова [Мони Алмалех]

Просветленият стар завет

Светлината в Стария завет е втората книга на Мони Алмалех от мащабния му проект Библейска херменевтика. Тя е логическо продължение на излязлата през 2006 г. книга Цветът в Петокнижието. Към тази сложна тематика авторът пристъпва след дълги проучвания, намерили творческа реализация в по-предишната му продукция. Откъдето и да я погледнем, тя по най-различни начини разкрива пристрастието му към проблематиката на цветообозначението. Първите му изследвания са свързани с цветовете в балканския фолклор и с нормата на българските словесни асоциации на термини за цвят. После той обръща категорично поглед към дихотомията цвят и слово и внимателно изследва не само семантичните й характеристики, но и синтаксиса й, защото той, синтаксисът, е носещата рама на граматичната информация, която  непрекъснато занимава автора.  От изследването на български езиков материал Мони Алмалех преминава към съпоставителните изследвания на видовете семантично управление в български и иврит, към ивритското обозначение на сакралното четирицветие и неговите български аналози и към редица още поанти на българо-ивритското съпоставително езикознание, което все още е в началния стадий на своето развитие.

Пионерската роля на Мони Алмалех е свързана и с методиката на изследване, която той сам си изработва. Дихотомиите при него не винаги са пряко отражение на структурата на изследвания материал. Те са по-скоро дедуктивно избран ракурс, за който не всеки наблюдател би се досетил. Така в изследванията на Алмалех се срещаме както с контрадикцията на макросветли и макротъмни цветове, така и със семантиката на бялото и черното в Стария завет. Нещата в методиката, за която стана дума, биха били много прости, ако в нея имаше само дихотомичен подход. Но той се преплита органично и с изследването на монитарни факти, например с дескрипцията на цветообозначението на рая. В този случай Алмалех прибягва в изходната си позиция към така наречените негативни дефиниции, които звучат като поставена теза и чакат доказателство (Раят не е червен). Понякога наличието на два обекта не води до тяхното противопоставяне, а до паралелното им осмисляне и описание, например изследването за видовете небе и внушенията за цвят в Петокнижието или на същите тези внушения за цвят в съпоставка с националния манталитет. В други случаи се натъкваме на разчленяване на един обект на подобекти, представени чрез езиковите си номинации (например изследванията за видовете дъжд в Стария завет или за споменатите вече от друга позиция видове небе в Петокнижието).

Многоаспектният, но вътрешно непротиворечив подход на Мони Алмалех говори за един холистичен поглед към изследвания материал и лично за мене това е едно безспорно доказателство на убеждението ми, че езикът не е и не може да бъде предмет само на една наука. Като езиковед авторът спира вниманието си върху четирите езикови канала, по които протича възникването на представата за макросветло в библейския текст: първият канал е свързан с основния термин за цвят бяло; вторият е ориентиран към названието на прототипите на бялото – светлина, мляко, сняг; третият извлича най-типичното качество на прототипите – чистота, а четвъртият показва конкурентите на прототипите – лен, светкавица, гръмотевица. Самият анализ на каналите ни насочва към извода, че това квадригално членение има психолингвистичен, прагматичен и семиотичен аспект. Авторът се движи в рамките на най-новите тенденции в семиотиката и търси когнитивните ракурси на знаковостта.

В този капитален труд е поставена и една много сложна семантична задача: авторът се стреми да предложи описание на универсалните и неуниверсалните значения на лексемите, свързани с цветообозначението. С първия тип значения се обвързва понятието нецвят, което възниква не спонтанно, а в резултат на дългогодишните паралелни наблюдения на автора над непосредственото визуално възприемане на цвета, най-ярко отразено във фолклора, и над опосредстваното възприятие, пораждано от библейските текстове. Второто е преминало през сложната мрежа, образувана от филтрите на осмислянето и преосмислянето, и само по себе си представлява един многопластов когнитивен обект. Към характеристиката на този обект може да се добави и фактът, че той не се разглежда статично, а процесуално – чрез семантичните трансформации на идеята за светлина. Динамичният подход към обекта го превръща в проблематизиран лингвистичен сюжет и в същото време повишава степента на трудност за неговото адекватно описание. И тук Мони Алмалех е в унисон с един от най-новите постулати на съвременното наукознание: за сложни неща не може да се говори просто.

В терминологичния код на автора се появяват лексеми и словосъчетания, които за незапознатия с материята читател са нови или най-малкото неочаквани: внушения за цвят, прототипи на цвета, конкуренти на прототипите на цвета, вътрешен логос и т.н. Те пренасят читателя в един логически съвършен и духовно извисен свят, наситен с огромно количество информация. Авторът ни убеждава, че различните значения на отделния корен образуват една мисловна и културна парадигма, преминаваща през езиковото съзнание и подсъзнание на читателя. В същото време той постоянно намира начини да ни напомни, че в изследвания текст може да се констатира семантико-денотативна и семантико-културна размитост на обозначенията във функционалното поле с лексикален център светлина.

При всяко ново разгръщане на книгата могат да се откроят нови ракурси, незабелязани или недостатъчно обмислени от получателя на текста при предишния прочит. Увлечен от „тълковния” момент в описанието, читателят може да не забележи веднага или най-малкото да не „измери” дълбочината на диахронния пробив, свързан не само с описанието, но и с реконструктивните процедури за изясняване на разбирането за светлина и чистота в старогръцки, латински и иврит. Даже за изкушения от лингвистични описания адресат могат да останат непроследени конгруентни и неконгруентни проекции на диахронната изследователска линия и синхронния анализ на номинациите за светлина и чистота в български, английски, руски, полски и някои други по-редуцирано представени езици. Тази конгруентност и неконгруентност на проекциите, която аз проследявам в труда на Мони Алмалех, е обозначена от него като междуезикова симетрия и асиметрия и е свързана в изследователската му парадигма с убеждението, че българският читател все още изпитва жажда за информация относно сложната многовековна проблематика и оригинална езикова тъкан на старозаветния текст. Това – от една страна. От друга – за интересув­ащите се от иврит лингвисти, а дори и неспециалисти, в труда се съдържа богата информация за семантичната и семиотична вторичност в иврит.

Монографията би могла да се анализира и културологично, защото тя учи читателя на един внимателен и задълбочен прочит на Библията, който разкрива нейното символно богатство и същността на моралните норми, кодирани в нея. Към такова осмисляне на представения труд ни насочва и самият автор в предговора: „Не знам, дали някой си дава сметка колко е трудно да се пише за светлината в Библията, без да се прибягва до контраста с тъмнината или до сравнението с огъня. Намирам, че това се получи, прилича на светлината от нашия живот – има елемент на рутинност, макар да знаем, че животът ни зависи от рутинния факт. Така разказът за светлината има своеобразна ежедневност спрямо цветовете в Стария завет. В същото време богатството на начините, по които светлината присъства в текста, в думите на Библията, е не само стряскащо, но и облажаващо. Ние, читателите на Библията, не сме в позицията на първопроходеца Мойсей или на първенците пионери – апостолите. Ние сме в позицията на консуматори на техните деяния, мъки и радости, героизъм и грешки – ние сме читатели.”

Да, ние сме читатели на Библията, този триизмерен, холограмен според определението на автора текст, който ни дава коренно различни и в същото време всичките напълно верни картини на едно и също събитие. Но всеки от нас цял живот се учи да чете и разбира Библията и за това разбиране не малка роля играе и книгата, за която тук става дума. Има книги, които могат да бъдат четени без предварителна подготовка. Има книги, които изискват някакъв минимум от натрупани сведения. А има и книги, които изискват съвсем специална подготовка, която понякога се формира в течение на дълги години. Такава е и Библията. Затова книгата на Мони Алмалех може да бъде наречена Учебник по тълкуване на Библията, Учебник с главна буква, Пътеводител по библейските мисловни дебри, следващ пътя на светлината.

Проф. Стефана Димитрова 

Мони Алмалех, „Светлината в стария завет“, издателска къща „Кибеа”, С., 2010, 447 стр.

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s