Силвия Чолева [Марин Бодаков]

От епохата на големите симфонии

Какво удоволствие, каква облекченост, мисля си, да не познаваш поета, когото четеш. Въпреки че точно обратното усещане и желание те настига, когато харесаш нечия поезия – да четеш още от нея, да разбереш за автора й максимално повече, да видиш снимката, да се запознаеш с живота му, да го проучиш до най-дребната подробност, за да погледнеш през неговите очи, от неговия прозорец.

 

Но тогава разбираш, засищайки ненаситно глада си за информация, тази толкова профанна страст на днешния човек, че все повече се отдалечаваш от усещането за стиховете, от свежестта на началното докосване до тях. Придобитото знание за автора не го е приближило, а го е отдалечило от теб, читателя. Защото самата му поезия е казвала повече, а естествената й светлина не е имала нужда от допълнително осветление.

 

С това не абсолютизирам четенето „на чисто” на поезията – нещо невъзможно днес, когато и поетите са във Фейсбук. Това е желанието ми за възможното максимално съсредоточаване сърху текста. Затова понякога съжалявам, че познавам българските поети, които чета.

 

И бих искала да не познавам Марин Бодаков, когато чета неговото „Наивно изкуство”. Да не знам почти в зародиш знаците по пътя, който е пропътувал, да не познавам гласа и усмивката на баща му, който отпътува, да не чувствам близостта, семейната близост, да не познавам сраженията и примирията между приятели и колеги, да чета, както рисува наивистът Русо Митничаря, яхнал тигър в градината на мечтите. Да съучаствам в поезията му без всичко това. Да я попивам, както стиховете на древнокитайски поет например, чието лице познавам само по рисунки. Невъзможно вече.

 

Възможно: да приема, че поезията е разговор помежду ни. Дано не съм като далекогледия, който вместо да отдалечава книгата, все повече я приближава към очите си и буквите още повече се размазват. Да мога да намеря разстоянието, от което да виждам добре думите отвъд тях самите. Особено за стихотворенията на Марин – нелесни, аристократично затворени, загледани във вътрешния си свят, прикрити в себе си, обсебени от вниманието към детайл, към звук, ритъм, но звука и ритъма на Антон Веберн?, Арво Пярт? Лишени от всякакво излишество, а натоварени с литературно наследство, поравно разпределено между минимализма, стигащ до аскетизъм, и онзи стремеж към езиков барок, който само той владее дотам, че да го обезсили. Това несъ-четимо единство се постига в стиха понякога с един замах на четката, друг път с препъване и грохот. Езикът набъбва, после бива преглътнат или прехапан, за да се уголеми отново и да престане да бъде език, да е „няма музика”. Да е игра на език, но играта, на която си играят боговете на поетите, докато безмилостно ги наказват.

 

В тези същите стихотворения Марин Бодаков разказва за преживени неща – самота, взаимност, пътуване, застой, смърт, живот, за „внезапните гледки към края”. Питам се, ако не познава поета, ще познае ли някой, че това е смъртта на бащата, ще се досети ли къде влиза жената през непокътнатите огромни входни врати на Хисарската крепост, ще почувства ли силата на детската ръчичка, стискането й, ще приеме ли непобедимостта на това „сърцато семе”, което изригва въпреки безпомощността пред, отчаяността от смъртта? И какво, ако не познае, узнае, разбере?

 

Поезията в тази книга не се занимава с това, занимават я баналните сцени от живота – самия живот като смърт. Тя не иска, тя дава, пестеливо, но дава и в това е силата й. А ще загуби ли силата си, ако я четем сама по себе си, продължавам да питам? Ще боли ли по-малко, ще бъдат ли по-плитки раните, ще разтърсва ли така?

Несъмнено, защото действа лично, на всеки. Допуска трудно, допуска в най-тежкия момент на загубата, повдига „плащаницата от пръст и нищо”, за да се видят ясно кошмарите на реалността – размножените оригинали на трупа, третата нощ на безсъниците, да се чуе молбата: иди си!, върни се! След като си допуснат вътре, привличането е неустоимо.

 

Самата тема е огромна, тежка – за смъртта на един баща, който отстъпва място за друг баща, който… Безспорно тази смърт е център на стихосбирката, той е достатъчно всепоглъщащ – като черна дупка, та присъствието на живота наоколо още по-мощно да изригва, макар потискано от скръбта, макар доминирано от нея – призори в Бърно, през неделята в Люксембург, около езерото с лилиите, в Загреб и Констанца.

 

Стихотворенията за тази смърт надделяват по брой и сила над останалите в книгата, но точно защото са далеч по-малко, или по-ефирни, (но пък кое не е по-ефирно от смъртта, която стои, чака търпеливо, после се бави, после идва, после си тръгва, проследената смърт, после описана), те уверено балансират книгата. Поради този намерен баланс след прочитането й ръката търси детска ръчичка, светът издишва фунии от светлина, чува се репликата на стар приятел. Възхитително преобръщане на смъртта в живот. Утешително. „И смъртта ще остане без царство”, Дилън Томас. До след малко.

 

„Съвременната поезия минава за трудна. Не е лесно човек да я разбере, още по-трудно му е да я рецитира и почти няма начин да я запомни наизуст.” С тази констатация започва Бродски едно свое есе за Збигнев Херберт, за да я опровергае по-късно, като обяснява как полският поет понижава температурата на стиха дотолкова, че започва да пари „познавателните способности на читателя като железни перила зиме”. В поезията на Марин Бодаков тази трудност като че е предпоставена, трябва дълго да издухваш топлия въздух на мисълта, за да отлепиш стиха от железния парапет.

 

В предишната си книга „Ангел в зоопарка”(2008) той почти достигна такава минусова температура, този категоричен отказ да бъде четен лесно, да бъде ясен, разбираем. Още с „Бисквити”(1998) Марин беше прескочил поетическото „Девство”(1994), беше обезкостил стихотворенията, беше ги разчленил, като оставяше по някоя привлекателна част, междудумие, дума, та читателят да се хване за нея и после да има време и да чете, и да мисли. „Обявяване на провала”(2002) затвърди това нежелание да се флиртува с читателя, най-много – с думите. Такова любовно обгрижване на всяка от тях, поставянето й на точно определено място, внушава респект у читателя към написаното, но не сковаващ респект, а по-скоро състояние на съсредоточеност, на спойка. Защото, подсказва и казва поезията на Марин, четенето на стихотворения е трудна, бавна работа (както и писането), тя изисква кодове, знаци, знание и при всичко – отлепяне, полет, лекота. Четката на калиграфа се държи по определен начин, държи се уверено, замахът е точен, но напрежение няма.

 

Резултатът – ключът към такова писане е не в самото него, а в четящия го, по-точно във взаимността автор-стихотворение-читател.

Въпросът – защо няма пряк път до тази поезия, защо да се пише такава поезия, която изисква, която трудно се отваря, която дори остава понякога неразгадана? Отговорът – за да се върне на поезията. Заради магичността, необяснимото, неназованото, това, което настройва вълните в нас с трептенето на тези извън нас.

 

Разбираме ли докрай Целан? Искаме ли да го разбираме, докато четем? Искаме ли да оставим на поезията правото да ни притежава, да владее, да играе с нас – с ума и сетивата ни? „Отвъд ширините на дълга/ изгревът е колосален,/ слънчевият диск се отлепя от вълните бавно,/ непобедимо”

 Силвия Чолева

 Марин Бодаков, „Наивно изкуство”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2011.

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s