Силвия Чолева [Йорданка Белева]

Холия, меланхолия

Някак си смятах, че началото на 90-те е отминало, а то все напомня за себе си. Книги като тази на Йорданка Белева – издадени евтино, напомнящи времето, когато плащахме на издателя собствената си книга, продължават да излизат. И ако това са книги без литературна стойност, щях да си кажа – по вида ще ги познаете. Но в случая с „Надморската височина на любовта” е точно обратното. Затова и по-тъжно, жалко, обидно…

Рафтовете на книжарниците днес преливат от книги, част от които посредствени, част – графомански, но изглеждащи все пак прилично. Невинният читател ще се излъже – още повече, че напомпани от медиите литературни балони вече много често се представят за литература с тежест, със смисъл. Да уточня – тук говоря за съвременна българска. Има прекрасно издадени книги, знае се, но не искам да си затварям очите за тези, в които текстът и книжното тяло безнадеждно се разминават. Книгата на Йорданка Белева е такъв случай – високо качество на разказите и безобразно ниско на изданието. Давам си сметка, че книгата може би е самофинансирана, особено при скромността на авторката, при нежеланието й да се афишира, да тръби за себе си… И все пак! Ако има смисъл от тези мои няколко начални изречения, той е – в следващата й, трета поред книга тези два компонента – съдържание и външен вид, да са в хармония. Защото талантът й го заслужава. Читателите – също.

Близо 10 години след стихосбирката си, след различни литературни награди, Йорданка Белева издава тези 13 кратки разказа. Силни и деликатни. Концентрирани и със зашеметяваща широта. Четенето им е като скок с бънджи в пропастта. Удар от нож в сърцето. Историите са запомнящи се, но казват далеч повече от самите тях. Езикът е техният невидимо присъстващ герой. Проза, която не се интересува дали става за превод, не прилага литературни хватки за задоволяване на критическото око, не я е страх да изглежда „старомодна”, защото облича домашно плетена жилетка, за да се приюти, готова е да понесе последствията на оголеността, на споделянето, на уязвимостта. Която рискува да наруши очакванията – с фрагментарността си, с упованието си във възможностите на езика да изразява, с категоричността да спира навреме – на своето време, да бъде „незавършена” по правилата, да остави читателя на финала гол, току-що събуден.

Да пишеш днес разкази е некомерсиално. Продават се романи, не разкази. Още повече – кратки разкази. Както се казва – тъкмо ти стане интересна историята и вземе, че свърши. Днес разказът понякога се опитва да бъде „сериал”, тоест максимално да се представи за нещо като роман – едни и същи герои, продължения на историите една в друга, сякаш сам по себе си няма достатъчна тежест. Не всички читатели мислят така, не всички литератори – също. Италианският проф. Марино Бионди написа в сборника със съвременни италиански разказвачи – „разказът е като солова проява в мащабния спектакъл на художествената литература”. Като солово присъствието на разказа става уязвимо, но и има предимството да бъде „в крак с времето”, да долови и изрази на няколко страници смисъла или безсмислието, надеждата или разочарованието на човека днес. Затова и редакторът Деян Енев съвсем точно казва за книгата на Йорданка Белева, че би могла да бъде сол „поне на три белетристични книги”. Всяка от историите, разказани в нея, са по един роман. Но струва ли си, казва поетът в мен, нещо да се каже на 500 страници, когато може са бъде казано в 5… Краткостта е талант. Няма време за писане (и четене) на дълги текстове, затова кратките поемат товара и намират начин да го разпределят в трюмовете, да го балансират така, че корабът да не потъне.

В „Надморската височина на любовта” тежестта е поета от „празното” между абзаците, между думите. Ако поезията помага на прозата, то това е с точно със „скъперничеството” към думите, с вниманието към тях, с прецизния подбор и употреба, с езика, който казва повече, отколкото е написано.

Тук не става дума за „поетична проза”, с което надменно критици се опитват да неглижират този начин на писане. Става дума за проза, която отчита всички уреди за измерване – на влажността, на температурата, на налягането, на вятъра и т.н. Проза, каквато е например тази на Херта Мюлер, за която няма да ти дойде определението „поетична”. За увереността, че думите и празните пространства между тях могат да понесат повече от най-съвършения диалог или най-разтърсващата история, най-динамичното разказване и страхотен обрат. Литературата в този смисъл като че ли е вече омръзнала сама на себе си. Затова често написаното от големи имена като Пол Остър например натрапва усещането за „вече четено”. Как си казал това, което искаш да кажеш, се превръща във все по-трудно и по-несигурно в успеха занятие. Колкото автори, толкова начини. Йорданка Белева още в първата си книга с проза е намерила своя. Първа, но далеч повече от дебют. Качествата на тази проза са узрявали, „изработвани” са в продължение на годините, те са опит не само в отсяването на важното в живота, в култивирането на сложен, многопластов език, който не тежи, не е външен на тъкънта на разказа, а и са пределно скромни в претенциите. Тази проза разчита сама на себе си и затова е намерила и ще намери своите читатели. Особено на фона на профанирането на литературата, на леснината, с която се произвеждат у нас днес писателски имена.

„Надморската височина на любовта” е най-силна, най-завладяваща с разказите, обърнати назад, условно назад във времето. Но това не са фолклоризации или милозлива носталгия – помним я добре от мотива за селото в литературата на соца. Зад дядовите, бабините, местните истории наднича нашето настояще, изгубените опори, наследените тъги. „Ти можеш  ли тъга, каква тъга можеш?”, пита авторката в „Холия”. Това е ъгълът, от който тази проза разкрива повече, отколкото привидно е казала. Това е точката на кипене, когато млякото образува каймак…

Образите от тази книга, които дълго се появяват в сънищата, смесени с твоите собствени: бащата с акордеона и зюмбюлите, зимните ябълки, които доузряват в сандъците, пердетата на баба, щафетата на смъртта, пазачът на любовни послания, захвърленото дете Амина, два пъти захвърлен от човеците, надхорската и надморската височина на любовта и способността й да свива или разтегля времето, миналото, което е бъдеще в миналото, граматиката на плетенето и плетивото на езика…, но това вече не са образи, а свят, в който влизаш, за да го смесиш със своя, да стане пак цял.

На важно място в книгата стои жената – нейните „седем начина” да се скрие и още няколко пъти по толкова да се показва. „Мога да бъда всякаква, защото не съм щастлива”. Женската гледна точка е втората врата на тази книга, през която критиката, предполагам, ще надникне с превъзходство и дори няма да я отвори докрай, за да влезе. Това не ще е особена загуба за текста, по-скоро друга загуба ще е… „Врата или vulva, на латински е все едно къде ме целуна той, помисли си тя, и това беше нейният увод в езикознанието, той й позволи тогава, малко”. Еротиката на това влизане през вратата очаквам да се взриви в следващата книга на Йорданка Белева. Няма да обяснявам в подробности, всички разкази са пропити от тази невъзможност да преодоляваме себе си и да бъдем себе си, да колекционираме любов, но и да я връщаме и раздаваме, без да се пестим. Само още един цитат: „Във всеки поглед на внучките има парче от баба, но го разбират, когато си отиде баба”. Просто, ясно, неотменимо. Йорданка Белева е заложила на тези три.

Няколко разказа слагам в графата
„Ер голям, ер малък”. Те попълват картината на света на книгата. Тяхното днешно не може да диша без любовта и смъртта на миналото. То е бъдеще време с миналото. То ни е сто-и-двайсетбасовата тишина.

В тези няколко на пръв поглед „отчуждени истории” от цялото има и намигване – към това, с което бяхме определили времето си за писане – постмодерното, и което все по-малко наричаме така. Просто това е силната необходимост, все по-настойчива, да се чувстваме част от нещо – не толкова от едно поколение, колкото от едно вереме, а все по-слабо усещаме, че то съществува. Отчуждението идва внезапно, настанява се, докато закусваш. Тук са любовните момичешки истории, за любовта като „самотна игра, плетиво на една кукичка”, за езика, който възбужда и за възможността той да направи с думи „това, което мъжете правят с член” (позната невъзможност и непрестанни опити за доказване на обратното), историите на Джордж Дж. и неговия дядо, остаряването им, начинът да се живее, все едно не е имало лични истории, да забравим своите, да разказваме чуждите, кой ги чува, кой се вълнува от тях? Финалът на книгата е отворен, врата – разказването продължава: „Посвещавам тази книга на моите родители”.

СИЛВИЯ ЧОЛЕВА

Йорданка Белева, „Надморската височина на любовта”, 2011.

One response to “Силвия Чолева [Йорданка Белева]

  1. Татяна Димитрова

    Йорданка Белева има изключителна дарба, която отразява и нейната интересна и нестандартна личност, която познавах преди 17 години и винаги силно ще помня. Едно толкова рядко срещано по същност момиче няма как да не подпечата с душата си и своето творчество. Желая на Йорданка Белева много успешни, популярни и все силни издания.

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s