Малките стъпки

Амелия Личева

бр. 26/2014

1Едно от сериозните и дълготрайни поражения на комунизма е образът, който ние, българите, имаме в очите на другите. При това не е нужно да ходим много далеч, достатъчно е да се съсредоточим в Европа и нейните коментари за нас. Не са малко страните, в които „българско“ се е превърнало в нарицателно. Може би най-показателни в това отношение са Италия и Гърция. В Италия, макар и наглед българо-италианските бизнес отношения да процъфтяват,  продължават да говорят за „българска закуска“, в смисъла на лоша и оскъдна; за „български роман“, разбиран като идеологически и изобилстващ с герои работници, комунистически клишета и лишен от художествена стойност; а Берлускони, обещавайки в предизборните си речи да задели пари, за да могат италианските пенсионери да си оправят зъбите, не пропусна да отбележи, че така няма да са като българските. В Гърция пък плашат с българската криза и безпаричие и апелират към мобилизация, за да не ги сполети съдбата на България. С две думи, като цяло българин и българско се използват, за да се намекне за изостаналост, мизерия, неблагополучие. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Мярата към българските писателки през втората половина на ХХ век

Разговор с проф. Милена Кирова около том втори на „Неслученият канон.
Български писателки от 1944 година до наши дни“

бр. 26/2014

milena_kirovaЗа разлика от мъжете писатели, писателките след 1944 г. се оказват в много по-амбивалентна позиция. Мъжете могат да избират между ясно морално очертани възможности – да се впишат в новата власт и да се радват на известна предварителна сигурност както по отношение на материалното си състояние, така и по отношение на съдържанието на следващата си творба; да й се противопоставят и да бъдат зачеркнати по един или друг начин; или да се оттеглят от публичния живот в самоналожена изолация. Новата социалистическа власт обаче обещава равнопоставеност за жените във всяко отношение (макар по различни причини тя никога да не се осъществява на практика) и прави реални стъпки в тази посока. Как би изглеждала историята на женското писане без т.нар. държавен феминизъм?
- Нека да подредим малко нещата според историческия контекст, в който се случват. Във времето между двете световни войни женската литература изживява активен подем, появяват се нечувани дотогава явления: авторка на бестселъри, носителки на годишни награди, „женски” пиеси на сцената на Народния театър и дори в чужбина… Сякаш липсва едно-единствено нещо – писателки с подчеретано лява (комунистическа) ориентация (донякъде изключение е странният случай на Мария Грубешлиева); бунтът, както изглежда, не може да се случи навсякъде. 1944 г. разбива тази вълна. Писателките се оказват отместени от себе си, техните „женски” теми – исторически неактуални и социално девалидизирани; самата традиция, натрупана до този момент – отхвърлена като буржоазно-дамска. В същото време, както казах, еталони на „прогресивно мислене” липсват. При това положение поне половината от старите писателки престават да пишат; останалите преминават през сътресенията бавно и трудно, защото им се налага двойна адаптация – и като граждани, и като жени. Ето например утвърдена авторка като Магда Петканова. Веднага след 1944 г. тя се опитва да пише както преди и с инерцията на междувоенния „проженски” интерес към историческото присъствие на българските жени създава пиесата „Царица Теодора”. Макар че е поставена на сцената на Народния театър, драмата очевидно не улучва възгледите на своето време. Петканова прилежно се коригира, както виждаме от заглавията на следващите й три пиеси: „Самуил”, „Апостолът”, „Буна за земя”. За период от петнадесетина години всички „стари” писателки се оттеглят в творчеството за деца – Анна Каменова, Багряна, Дора Габе, Магда Петканова… Неусетно се оформят жанрови гета, отредени за женско писане, например очеркът, който представя „жени за пример” – звеноводки, тъкачки, партийни секретарки, бивши концлагеристки… През него минават всички начинаещи белетристки на 50-те, включително Вера Мутафчиева. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Метаморфозата, светът

Разговор между Жан-Люк Нанси и Боян Манчев

бр. 23/2014

9_Brueghel_TemperantiaБоян Манчев: Остава ли въпросът за света първият философски въпрос? Няма никакво съмнение, че въпросът за света днес настоява. Но дали това настояване се определя от вътрешнофилософски причини (като мощното влияние на Хайдегеровата „реабилитация” на онтологията) или пък от външни на философията причини, а именно участта на света днес: отвратителното преображение на светуването на света в постепенното разрушаване на света? В „Сътворяването на света” твърдиш: „Фактът, че светът се руши, не е хипотеза: в известен смисъл това е равносметка, от която се захранва днес цялата мисъл за света” (с. 17). Следователно да се мисли светът, като се започне от края му? Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Дигиталният роман на литературата

бр. 22/2014

Ренета Божанкова

 

1012087_10203026354877131_1543804852_n

сн. Владислав Христов

Преди двайсет години, в средата на 90-те, интернет/Паяжината бе технологична новост, мислена впрочем и като възможност за академично сътрудничество, бе уютно място за избрани и посветени, по-скоро едно от големите обещания в преддверието на новия век. Избраните и посветените обаче имаха и свободно време и място, за да споделят любимите си книги, да обзаведат виртуалните си „стаи” с библиотечни „лавици”, на които съседстваха Дж. Р. Р. Толкин и Достоевски, Филип К. Дик и Шекспир. Така литературата влезе в Мрежата. И реши да поостане, очарована. Погледнем ли към „дивния нов свят” на цифровите карти на цифровата вселена (като видимите на http://www.opte.org/), едва ли можем да я виним, познавайки податливостта й спрямо красотата. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Добри филми на Лазурния бряг

67-и кинофестивал в Кан, 14-25 май 2014

Божидар Манов

бр. 22/2014

Кан си е извоювал заслужен престиж на най-важния фестивал за световното кино. Ако наградите „Оскар” на Американската киноакадемия открояват най-силните филми на всяка отминала година (предимно англоезични), то Кан е своеобразен измерител за постиженията на световното кино през текущия сезон.
Още преди 2 години в селекциите на Кан се забеляза своеобразна  „национализация” на фестивала – повече френски филми (или с френско копродукционно участие), а същевременно по-малко американски заглавия в официалната програма – тогава до четири, а сега филмите отвъд океана са сведени дори до два! Така че тазгодишната рекапитулация е особено изразителна: от 19 заглавия в официалната програма – 6 „чисто” френски и още 3 като копродукции. В добавка френскоезична Канада е с 2 филма, Великобритания с 2 и още 6 страни с по един филм. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Няма обща картина на Полша. Има няколко Полши

Разговор с Мариуш Шчигел

бр. 19/2014

Каква е позицията на полската журналистика в европейски и световен план?
За съжаление нямам представа. Не знам чужди езици, освен чешки, така че не чета световните издания. Разбира се, полската преса препечатва много световни текстове, така че мога да се ориентирам. Навярно извън Полша рядко се среща репортажът, с който ние, в Полша, се занимаваме, тоест литературният репортаж. Когато в чужбина – в Швеция, Франция или Германия – излиза антология на полския репортаж, тамошните вестници веднага пишат: „Защо нямаме това, което имат поляците?”.
Репортажът в Полша попада във вестниците и седмичниците, макар и все по-рядко, защото редакциите имат все по-малко пари и място на своите страници. А добрият репортаж изисква тираж. Само една глава от моята книга „Готланд” – за паметника на Сталин, най-големия на земното кълбо, който се е намирал в Прага, е подготвян в продължение на пет седмици. Най-напред трябваше да напиша репортаж за „Газета Виборча”, която ме изпрати за 5 дни в Прага. А за мен три седмици събиране на материал е твърде малко. Трябваше да си взема отпуск и да остана в Прага за сметка на годишния си отпуск. След това писах текста две седмици. Коя редакция би могла да си го позволи? Редакторите биха искали това да стане за два дни. Това също е причина познатият от нашата преса литературен репортаж да се насочва към книгите. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Журналистиката съществува, за да бъде светът по-добър

Разговор с  Яцек Хуго-Бадер

бр. 19/2014

Как избрахте репортерската професия? Призвание ли е тя?
Тя ме избра. Тази професия – след като в продължение на много, много години търсих своето място на света – се оказа моята съдба, моето призвание, но това не беше съзнателен избор – по-скоро случайност, въпреки че както твърдят руснаците, случайни случайности няма. Случи се така, че през 1990 г.  „Газета Виборча” търсеше журналисти и дадоха обява на първа страница на изданието. Трябваха им хора, които не са професионални журналисти, за да ги научат сами на всичко, да ги възпитат. Кандидатствах и ме избраха. Работех в новинарския отдел, но всичките ми текстове бяха скандално дълги и ме изхвърлиха в отдела за репортажи, в който съм до ден днешен. Има още

Вашият коментар

Filed under Uncategorized