Лиу Сие
Преведе от старокитайски ТЕОДОРА КУЦАРОВА
бр. 17/2013
Лиу Сие (ок. 465 – ок. 522) живее през периода на Южните и Северните династии (420-589). По време на престоя си в манастира Динлинсъ в провинция Шандун през 501-502 г. написва трактата “Литературно съзнание, издялкване на дракон” (общо 50 глави) – първата за Китай естетическа и литературна теория, повлияна както от нумерологичните модели на “Книга на промените”, така и от будизма. В избраната тук глава Лиу Сие пренася в литературен контекст древната притча за майстора изпълнител на цитра цин – Ю Боя и неговия съвършен слушател – Джун Дзъци, описана в трактата “Лиедзъ” (4. в. пр.н.е.). Авторът внушава, че както не всяко ухо може да “види” звуците в картини, така и литературното произведение оживява само в сърцето на истинския ценител – „познавача на звуците”.
Рис. Детелина Тихолова
Колко трудно е да си истински познавач на литературното произведение! Дълбокият смисъл остава непостижим и рядко можеш да попаднеш на истински ценител. Истинският ценител се среща веднъж на хиляда години. От древността досега литературните критици най-често подценяват съвременниците си и превъзнасят древните. Точно както е казано в “Гуейгудзъ”[1]: “Ден след ден е пред очите ти, а ти не го ползваш, когато се прослави надалеч, търсиш начин да го върнеш”. В миналото, когато “Съкровищницата” на Хан Фейдзъ[2] се прославила и била завършена рапсодията “Господин Несъществуващ” на Съма Сянжу[3], императорите Цин Шъхуанди[4] и Хан Уди[5] дълбоко съжалявали, че не са се срещали лично с тези творци. Впоследствие, когато срещата се осъществила, Хан Фейдзъ бил хвърлен в затвора, а Съма Сянжу загубил благоразположението на негово величество. Нима от това не проличава недооценяването на съвременниците? Що се касае до Бан Гу и Фу И[6], които по нищо не са си отстъпвали в писането, Бан Гу иронизирал Фу И, казвайки: “Вземе ли четка и пропише, забравя да спре”. В оценката си на литературните таланти Цао Джъ[7]7 сурово критикувал Чън Лин, а за Дин И, който разчитал на Цао Джъ да “напоява с краски” текстовете му, възклицавал “Добре казано!”. Лиу Сиу обичал да охулва чуждите произведения, дотам, че заприличвал на пламенния риторик Тиен Ба[8], който на ден надприказвал по десет души. От тук става ясно каква цел е преследвал Цао Джъ. В трактата си “Относно литературното писане” император Уей Уънди – Цао Пи[9], казва: “Литераторите един друг се подценяват, това от памтивека е така” – и това не са празни приказки. Стигайки до словоохотливци като Лоу Ху[10], въобразяващи си, че могат да обсъждат и литературни произведения, изтъквайки например, че Съма Циен[11] написал своите “Записки на историка”, за да поиска напътствия от Дунфан Шуо[12]. Затова на хора от величината на Хуан Тан[13] им било достатъчно да се спогледат, за да избухнат в смях от подобни нелепици. Ако Лоу Ху, който без съмнение бил лаик, си позволявал да става съдник, то за ерудитите е напълно недопустимо да говорят безпочвени неща! Затова към проницателните познавачи, които обаче превъзнасят древността и подценяват съвремието, спадат горните двама владетели – Цин Шъхуан и Хан Уди. Хора с неоспорим талант, но със склонност да величаят себе си за сметка на другите – това са Бан Гу и Цао Джъ. Хора без познания по литература, лековерно приемащи всякакви митове за истина – това е Лоу Ху. След като прочел току-що завършения от Ян Сюн “Трактат за великото тайнство”, Лиу Син[14] въздъхнал: “Защо си правиш труда, идните поколения няма да разберат, най-много да си служат с книгата за похлупак на глинените делви!”. Нима тези опасения са били неоснователни? Continue reading →
